Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Техният централен нападател ми се изплю в лицето, след като блъснах куотърбека им, а аз го проснах на терена. Изгониха ме за петнайсет минути, но си заслужаваше. Освен това спечелихме мача.

– Точно така. Добре, може и тук да направим същото, защото вече приближават.

Шестимата младежи се втурнаха към тях. Двамата с ножа и бухалката бяха най-отпред.

Декър и Бейкър не помръднаха до последната възможна секунда.

Когато онзи с бухалката стигна само на една крачка от Декър, той грабна капака от една боклукчийска кофа, завъртя се и фрасна нападателя в лицето. Младежът изпусна бухалката и залитна назад. От лицето му потече кръв, липсваха му два зъба.

Бейкър пристъпи към онзи с ножа. Когато той замахна напред и надолу, Бейкър го блокира, сграбчи го ловко за китката, издърпа му ръката назад, при което лакътят му се изви под невъзможен ъгъл и рамото му се извади неочаквано лесно, но и доста болезнено. Младежът се свлече на земята, като не спираше да крещи и да псува.

Декър вече бе вдигнал бейзболната бухалка. Замахна и я стовари върху коляното на своя следващ нападател, след което заби дръжката ѝ в бъбрека на третия. Когато вторият понечи отново да се нахвърли върху него, Декър пусна бухалката, завъртя го, хвана го за колана, вдигна го във въздуха и го тръшна на земята. Той изохка, затвори очи и изгуби съзнание.

Междувременно Бейкър беше стоварил огромния си юмрук в лицето на следващия си противник и му беше счупил носа. Онзи започна да плюе кръв, а Бейкър го блъсна силно в тухлената стена. Младежът се свлече безчувствен на улицата. Последният от групата се оказа най-умен. Той им обърна гръб и хукна, преди да го спипат.

Бейкър огледа младежите, които лежаха на земята, наведе се и извади портфейла на онзи, когото беше блъснал в стената.

– Какво правиш? – попита Декър, докато го гледаше как взема двайсет долара от портфейла и го пуска върху гърдите на мъжа.

В отговор Бейкър му посочи червените петна по ризата си.

– Изцапа ми я! Няма аз да плащам за химическото чистене – обясни той и срита припадналия. – Идиот! – А после сгъна банкнотата и я прибра в джоба си.

Декър огледа онези, които бяха в съзнание, и извади значката си.

– Мога да ви арестувам всичките заради тази тъпотия, но не ми се занимава с писане на протоколи. Онези от вас, които се нуждаят от медицинска помощ, да изчезват или да позвънят на приятелите си. Не искате ние да звъним, нали? Оставите ли нещата в наши ръце, може да се позабавим, след което всички вие, кретени такива, ще отидете зад решетките.

– Глупости! – извика един от тях. – За кого се мислиш, по дяволите?

Декър извади служебната си карта и я размаха.

– Тук пише ФБР. Федералното бюро за разследване, в случай че не знаете. Повдигна ли ви обвинения, влизате във федерален затвор, където ще прекарате десет години. Там ще имате достатъчно време да разсъждавате върху онова, което сте извършили. Освен това ще ви правят компания разни типове, които съвсем няма да се отнесат с вас така любезно, както аз и моят приятел.

Младежът, когото Декър беше ударил в коляното, вдигна поглед и кимна.

– Можем да се погрижим за себе си – изрече бързо той. – Не си губете времето, сър.

– Защо не се гръмнеш! – изкрещя онзи с изваденото рамо.

– Колко оригинално! Сам ли го измисли? – попита Декър.

Двамата с Бейкър продължиха по улицата и се разделиха на следващата пряка.

– Ще ти звънна утре и ще се уговорим кога да дойда на платформата – каза Декър.

– Обикновено съм там от шест сутринта до шест вечерта. Благодаря за помощта. Не трябваше да те занимавам с глупости.

– Щеше да се справиш и без мен.

Той обърна гръб на Бейкър и продължи по пътя си. Улицата, по която вървеше, бе още по-пуста от предишните. Заваля по-силно и той ускори крачка. Прецени, че ако завие по следващата пряка, ще стигне два пъти по-бързо.

Декър свърна по нея. Дъждът вече плющеше здраво. Наближаваше хотела, когато внезапно го блъсна нещо. Сякаш го бе връхлетял камион. Той полетя във въздуха, както преди години на футболното игрище, когато бе получил онази мозъчна травма.

Миг по-късно отекна изстрел и куршумът се заби в стената, пред която бе стоял допреди секунда. Веднага след това избухна миниексплозия и пламъците облизаха тухлите. Ако куршумът го беше улучил, той вече щеше да е мъртъв.

Човекът, който го беше връхлетял, сега лежеше върху него и прошепна в ухото му:

– Стой тук! Не мърдай! Ей сега се връщам!

След секунда Декър вече беше сам.