Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– … и да започне да живее самостоятелно – довърши вместо него Сюзан.

– Но вие сте се опитали да я разубедите – обади се Джеймисън. – Сами го казахте.

– Опитахме се, но не успяхме – отвърна сковано Сюзан.

– Памела кога напусна Колонията? – попита Кели.

– Преди месец – отвърна рязко Милтън.

– Но явно не е заминала за Сан Антонио – отбеляза Декър. – Останала е тук. Освен ако не е ходила до там, след което да се е върнала.

– Тя… тя още не беше заминала – каза тихо Милтън.

– Какво е чакала? – попита Джеймисън.

Милтън тъкмо щеше да отговори, но Сюзан се покашля. Той погледна жена си, която се взираше в него с толкова строго изражение, сякаш лицето ѝ изведнъж се бе вкаменило.

Той затвори уста и извърна поглед, но Декър следеше внимателно реакцията му.

– Ние… ние живеем в комуна – започна Сюзан – и не разполагаме с лични средства, но можехме да помолим общността да осигури известна сума, която да ѝ позволи да замине за Сан Антонио и да се издържа, докато започне работа.

– Но не сте го направили – досети се Джеймисън.

Сюзан само поклати глава.

Милтън продължи вместо нея:

– Решихме, че така може да я накараме да си дойде… Да се върне у дома.

Нервите му не издържаха, той опря чело в масата и цялото му тяло се разтресе. Жена му не го погледна, но го потупа нежно по гърба.

Декър се обърна към Кели и каза:

– Трябва да проверим къде е ходила и какво е правила през последните дни, имала ли е приятели, намерила ли си е работа, къде е живяла, каква е връзката ѝ с Паркър. – Той замълча и погледна Сюзан. – Споменахте, че Паркър никога не е идвал в Колонията. А после казахте, че никога не сте се нуждаели от услугите му, което означава, че сте знаели с какво се занимава. Вие самата познавате ли го, госпожо Еймс?

Тя погледна съпруга си, който стоеше все така наведен и хлипаше.

– Аз го познавах. За разлика от Милтън невинаги съм живяла в Колонията. Когато бях по-млада, доста по-млада, живеех в града с родителите ми. Хал беше по-голям от мен, но бяхме съседи и се срещахме често като деца. Знам… знам с какво си изкарва прехраната.

– А Памела познаваше ли го? – попита Джеймисън. – Може да се е обърнала към него за помощ, след като е напуснала Колонията.

– Възможно е – отвърна Сюзан. – Но не съм сигурна.

– Не поддържахте ли връзка с дъщеря си? – намръщи се Джеймисън.

– Тя нямаше мобилен телефон – заоправдава се Сюзан.

– Не ми се вярва. Дори да не е имала, докато е живяла в Колонията, навън трудно би се справила без мобилен телефон.

– А и Лондон не е толкова голям – обади се Кели. – Можели сте да отидете до града и да се видите с нея.

– Не исках да я търся – тросна се Сюзан. – Тя направи своя избор – реши, че не желае да бъде част от нашия свят.

Декър пристъпи напред и каза:

– С други думи, може да е живяла при Паркър. И ако някой е отишъл в дома му, за да го отвлече, а тя е била там, се е оказала на неподходящото място в неподходящия момент.

– Да, възможно е – кимна Кели.

– Но, Декър, в къщата на Паркър има само една спалня – възрази Джеймисън. – Не открихме нито нейни дрехи, нито каквито и да било вещи, които да покажат, че Памела е живяла там. Не видяхме и друг автомобил освен пикапа на Паркър. – Тя го погледна озадачено и добави: – Дори не е нужно да ти го казвам.

Декър не откъсваше очи от Милтън.

– Точно така, Алекс. Затова се надявам господин Еймс да ни каже това, което съпругата му не иска да знаем.

Всички насочиха вниманието си към Милтън, който се изправи бавно и се облегна на стола си. После избърса сълзите си и този път не погледна към жена си.

– За разлика от Сюзан аз поддържах връзка с Пами.

– И? – подкани го Декър.

– Работеше като сервитьорка в заведение за бързо хранене до голямата бензиностанция на шосето, което води към града.

– Тя ли ви го каза?

– Не, чух го от друг човек. От шофьор, който прави доставки там. Аз… аз отидох, за да поговоря с нея. Но когато видях какво е облякла, как изглеждаха всички сервитьорки в това заведение… Та те бяха полуголи! И мъжете ги изпиваха с погледи. Беше толкова възмутително! Не можех да повярвам, че собствената ми дъщеря…

Сюзан изсумтя презрително.

Милтън преглътна нервно и отново сведе очи.

– И тогава ѝ казахте какво мислите? – предположи Джеймисън.

Той кимна, но не вдигна глава.

– Казах ѝ… казах ѝ, че се срамувам от нея и не искам да я виждам отново.

Милтън избухна в плач и повече не успя да отговори на нито един въпрос.