Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Преди години самият Декър беше открил телата на жена си, дъщеря си и зет си у дома в Бърлингтън, Охайо. Бе позвънил на ченгетата и се бе свлякъл на пода в банята, вперил поглед в дъщеря си. Моли беше завързана за тоалетната с колана на хавлията си, след като убиецът бе използвал същия този колан, за да я удуши. Той седеше на плочките със служебния си пистолет в ръка. Накрая беше налапал цевта с намерението да натисне спусъка и да се присъедини към семейството си. Но нещо, не бе сигурен какво, го беше спряло.

След онзи ужасен сблъсък на футболното игрище и последвалата мозъчна травма той вече не беше същият. Еймъс Декър бе станал друг човек. Започна да реагира неадекватно в моменти, които изискваха деликатност или съчувствие. Все казваше или правеше нещо неуместно. Това се превърна в недостатък, който трудно контролираше.

Сега отново насочи вниманието си към съсипаното от скръб семейство Еймс. Обикновено оставяше Джеймисън да се справя с тези неща. В момента тя седеше до него и също се взираше в Милтън и Сюзан. Докосна ръката му и понечи да каже нещо, но той се изправи и отиде при опечалените родители. А после коленичи пред тях.

Джеймисън го наблюдаваше с тревога, защото смяташе, че едва ли ще успее да утеши съсипаното от скръб семейство.

Сюзан сякаш се бе състарила с десет години от последната им среща. Лицето ѝ бе изпито и посивяло, клепачите ѝ бяха подпухнали, ръцете ѝ трепереха, а гърдите ѝ се повдигаха неравномерно. Шалът, с който покриваше косата си, бе паднал на пода. А Милтън седеше неподвижно и се взираше в дланите си със зачервени от плач очи.

Сюзан като че ли забеляза Декър едва когато той вдигна шала и ѝ го подаде.

– Много съжалявам – каза ѝ.

Тя кимна.

– Пами беше… много умна. Можеше… – Сюзан поклати глава, не бе в състояние да продължи.

Декър се покашля.

– И аз имах дъщеря. Тя също беше много умна и можеше да постигне всичко. Но някой я лиши от тази възможност.

Сега Милтън го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

– Залових убиеца ѝ – продължи Декър. – И ще направя същото с убиеца на дъщеря ви, защото тя го заслужава.

Сюзан кимна бавно и промълви:

– Благодаря.

Джеймисън остана изумена от тази сцена. Когато партньорът ѝ извърна глава към нея, тя се опита да си придаде обичайното невъзмутимо изражение, но не беше достатъчно бърза. Той не показа по никакъв начин, че е забелязал реакцията ѝ.

После Декър се изправи и отново се обърна към семейството:

– Знам, че моментът е ужасно труден, но колкото по-скоро получим информация от вас, толкова по-скоро ще заловим убиеца.

Милтън не помръдна, но Сюзан отговори:

– Да, разбираме.

В стаята влезе Кели, който бе чул само последната реплика, затова каза тихо:

– Ако сте готови…

Двамата станаха от местата си едновременно, сякаш бяха вързани един за друг, и го последваха по коридора до малка стая без прозорци, в която имаше само една правоъгълна маса и четири стола, по два от всяка страна. Всички седнаха с изключение на Декър. Той се облегна на стената и скръсти ръце.

– Добре, да започнем с най-очевидния въпрос: каква е връзката между Хал Паркър и дъщеря ви? – попита Кели, който беше отворил малък бележник, готов да запише всяка тяхна дума.

– Не знам – отвърна Сюзан. – Не виждам какво общо може да има между тях… Хал никога не е работил за нас. Никога не сме се нуждаели от услугите му. Никога не е идвал в Колонията… А и тя изобщо не го е споменавала.

– Добре – каза Кели. – Кога видяхте Памела за последен път?

Сюзан погледна притеснено съпруга си.

– Открихме тялото ѝ в един следобед – обади се Декър. – Според предварителната оценка смъртта е настъпила в девет часа снощи. Трябва да разберем какво е правила преди това.

Милтън вдигна глава.

– Тя беше напуснала Колонията.

– Така ли, кога? – попита Кели, без да крие изненадата си. – Нямах представа…

– Ами не обичаме да говорим, когато някой ни напусне – обясни Сюзан, която явно се владееше по-добре от съпруга си. – Не обсъждаме подобни случаи.

– Те са рядкост, но не можем да задържаме никого против волята му – побърза да добави Милтън. – Не и ако е навършил пълнолетие. Никога не бихме го направили.

– Но разговаряхме с нея, опитахме се да ѝ обясним, че греши… – каза Сюзан.

– Да се върнем на случилото се с дъщеря ви – прекъсна ги Декър.

Очите на родителите отново се напълниха със сълзи. Джеймисън им подаде хартиени кърпички.

– Пами… Пами се отегчи от живота в Колонията – започна Милтън. – Затова миналата година ѝ позволихме да гостува на семейството на братовчед ми в Сан Антонио. Животът навън ѝ допадна. И то много. Когато се върна, заяви, че иска да напусне, да замине за Сан Антонио, да учи, да си намери работа и…