Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Стюарт? Не го познавах толкова добре, но винаги съм смятал, че е влюбен единствено в себе си.

Излязоха от кабинета на Кръчфийлд и тръгнаха обратно към джипа. По пътя Декър каза тихо:

– Знаеш ли, Алекс, понякога най-сложните на вид случаи се оказват най-прости.

– Никога не бих нарекла този случай прост.

– Но той е именно такъв. Ние го правим сложен. Макар и не без помощта на други хора.

– Какво имаш предвид?

– Опитаха се да ни изиграят. Сега е наш ред да им го върнем.

Не след дълго Декър и Джеймисън влязоха в кабинета на Кели в полицейското управление.

Той ги погледна и каза нетърпеливо:

– Къде бяхте? Хрумнаха ми няколко идеи къде да търсим Бен Пърси.

– Сега забрави за Пърси – отвърна Декър. – Трябва ни заповед за обиск, и то спешно.

– За кого и за какво?

Декър му съобщи и Кели облещи очи.

– А ще ми кажеш ли защо? – попита той.

– Ще ти кажа точно толкова, колкото е необходимо на съдията, за да издаде заповедта. Що се отнася до останалото, предпочитам да ти го покажа лично.

По-късно вечерта, вече със заповедта за обиск в ръце, те спряха пред голяма добре подържана къща в широкия център на Лондон и почукаха на вратата.

– Колата не е отпред – отбеляза Декър.

– Може да не си е вкъщи – каза Кели.

– Заповедта ни позволява да влезем – заяви Джеймисън.

Декър се справи бързо с ключалката. Той не се насочи към спалните на горния етаж, а тръгна право към мокрото помещение. На една от закачалките там висеше торба с надпис: "Химическо чистене". Порови в нея и извади панталон и блуза.

– Имаме късмет, че не са заминали за химическо чистене.

После взе чифт обувки от един рафт в гардероба, провери размера им и кимна.

– Ще ми кажеш ли за какво е всичко това? – попита Кели.

– Веднага щом извършим анализ на дрехите, ще знаеш точно толкова, колкото и аз.

Беше късно вечерта. Декър седеше зад волана на джипа, паркиран в центъра на Лондон. До него беше Джеймисън.

Тя поклати глава и възкликна:

– Още не мога да повярвам!

– Готова ли си? – погледна я Декър.

Джеймисън докосна глока си и отвърна:

– Да.

Пътуването им отне около час. Спряха пред имота, който търсеха, и изминаха останалата част от пътя пеша. Отпред бе паркирана само една кола. Двамата веднага я познаха. Декър отиде до нея, огледа гумите и освети грайферите им с фенерчето си.

– Какво търсиш? – попита Джеймисън.

– Точно това, което намерих.

Едноетажната постройка беше стара и занемарена, нуждаеше се отчаяно от ремонт, но беше доста изолирана – наоколо не се виждаха никакви други къщи.

Декър поведе Джеймисън към плевнята. Вратите бяха отключени. Двамата влязоха и се огледаха, като си светеха с фенерчето. Вътре гъмжеше от мухи и комари и те размахаха ръце, за да ги прогонят.

Накрая забелязаха на една от стените врата, която се затваряше с резе.

Отвориха я и огледаха покрития със сено под.

Джеймисън продължи да размахва ръка пред лицето си, макар да бе невъзможно да пропъди рояка от насекоми.

– По дяволите! Мисля, че лапнах нещо!

Декър не обръщаше никакво внимание на мухите и комарите. Той коленичи и освети сеното на пода.

– Тук май има кръв. Ще проверим по-късно.

– Смяташ ли, че тялото на Креймър е било оставено тук?

– Обзалагам се, тъй като в плевнята има насекоми, но не и животни. А и никой наоколо не би чул виковете ѝ.

– Прав си – съгласи се Джеймисън.

Двамата претърсиха и постройката, разположена зад плевнята. Вътре имаше кола, покрита с брезент. Когато Декър го повдигна, отдолу се показа малка хонда.

– Това трябва да е колата на Креймър – каза Джеймисън.

Преди Декър да отговори, отвън долетя шум от приближаващ се автомобил.

Пред къщата спря жълто порше кайен. От него слезе Каролайн Досън и тръгна към входната врата.

– Какво неочаквано развитие – промърмори Декър.

– Какво ще правим?

– Това, за което сме дошли.

Двамата се промъкнаха до вратата и Декър я отвори рязко.

Във вестибюла стояха Досън и Садърн.

– Какво става? Защо сте тук? – възкликна Садърн.

Досън се обърна и ги погледна смаяно.

Декър забеляза куфара на пода до Садърн.

– Заминавате ли някъде?

– Отиваме в Канада за няколко дни – отвърна Досън.

– Само за няколко? – попита Декър, без да откъсва поглед от Садърн.

– Да, Лиз реши, че е добра идея да сменим обстановката.

– Знаем за вас двете – каза Джеймисън.

Думите ѝ объркаха Досън.