Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Трябва да поговорим – отвърна Декър.

– Ще се обадя да ви…

Той вдигна ръка. Държеше онова, което бе открил под леглото.

– Сигурно сте я търсили.

Садърн тъкмо беше посегнала към телефона, но се втренчи като хипнотизирана в малкия предмет. После протегна длан.

Но той дръпна ръката си в последната секунда.

– Нефритена обица. Носехте същите обици, когато се запознахме в бара. Будистки храмове. Много красиви.

– Къде я намерихте? – попита тихо Садърн и се отпусна уморено на стола си.

Декър хвърли поглед към трупа на масата.

– Нямам проблем с тези неща, но все пак бихте ли го покрили?

Садърн дръпна един чаршаф върху тялото на съпруга си.

– Изненадан съм, че вие сте се захванали с това – отбеляза Декър.

– Все някой трябва да го направи – каза тя с наведена глава. – Искам той… Искам той да изглежда добре.

– Сигурно ви е много трудно – изрази съчувствие Джеймисън.

– В момента всичко е трудно – отвърна Садърн и погледна Декър. – И очевидно ще става още по-трудно.

– За да отговоря на въпроса ви, открих обицата под леглото в стаята, която Каролайн Досън държи в "Окей, жокей". Същата стая, към която ви видях да отивате и вие. Каролайн е прекарала нощта там. Тя се оправда с главоболие, но това очевидно не отговаряше на истината. Вие можете да го потвърдите.

– Не изпитвам никакво желание или необходимост да потвърждавам каквото и да било.

– Имате ли връзка с Каролайн? – попита Декър.

– Не знам какво се опитвате да докажете – отвърна уморено тя.

– Заявихте, че съпругът ви е бил шантажиран заради връзка с друга жена. Ако се разчуело, това щяло да го съсипе. Проверихме твърденията ви. И не открихме нито едно доказателство в тяхна подкрепа.

Садърн изглеждаше разколебана, но въпреки това заяви:

– Не е възможно. Много добре знам, че имаше любовница.

– А аз знам, че не е имал. Което означава, че ни излъгахте.

Думите му я сепнаха. Нужни ѝ бяха няколко секунди, за да дойде на себе си.

– Добре, прав сте. Уолт нямаше любовница. Наистина ви излъгах за това.

– Тогава как са го изнудвали? Този път трябва да ни кажете истината.

Тя въздъхна примирено.

– Той крадеше.

– Какво крадеше? – попита Джеймисън.

– Лични вещи, които трябваше да бъдат погребани е притежателите им. Часовници, пръстени, всякакви бижута… Слагаше ги върху телата за поклонението и църковната служба, но после ги сваляше, преди да затвори ковчега. Никой нямаше да разбере, нали? Никой нямаше да изрови ковчега, за да провери. Ако пък тялото трябваше да бъде кремирано, всяка проверка ставаше невъзможна. А после Уолт пътуваше извън града и дори извън щата, за да ги продаде. Така изкарваше доста пари.

– Защо го е правил? – учуди се Джеймисън.

Садърн погледна Декър.

– Помните ли първия път, когато се срещнахме? Казах ви, че когато настъпят трудни времена и хората не са в състояние да платят за услугите ни, те ни предлагат бартер.

– Да-

– Уолт изпадна в отчаяние. Изглежда, беше успял да убеди самия себе си, че така получава заплащане за услугите си от самите хора, за които са предназначени те.

– Това не е нито морално, нито законно – изтъкна Джеймисън.

– Отчаяните хора вършат отчаяни неща – отвърна Садърн.

– И вие знаехте? – попита Декър.

– Подозирах. Имахме голям скандал малко преди да се самоубие. Знаех, че една жена трябва да бъде погребана с годежния си пръстен. Той беше с голям диамант, поне четири карата. Страхотна шлифовка. Уолт затвори ковчега след службата точно преди да го качат в катафалката и да го откарат на гробището. Не можах да намеря една от четките за гримиране. Спомних си, че я използвах, за да ѝ сложа фон дьо тен. Отворих ковчега и я открих. Беше се плъзнала отстрани на тялото. Тогава забелязах, че пръстенът е изчезнал. Когато службата приключи, попитах Уолт защо го е направил. Той побесня. Заяви, че съм се побъркала. Уплаших се да не ме удари.

– Това обяснява бележката му – каза Джеймисън. – Думите му, че съжалява, че се извинява…

– Да, предполагам.

– И смятате, че някой друг е разбрал? – продължи Джеймисън. – И го е шантажирал?

– Кога започна това? – попита Декър.

– Уолт получи анонимно съобщение горе-долу по времето, когато Хал Паркър откри тялото на Айрин Креймър.

– Показа ли ви го?

– Да. Беше едновременно ядосан и уплашен.

– Какво пишеше в съобщението?

– Някой заплашваше да го разобличи, освен ако не прави каквото му каже.

– Да фалшифицира резултатите от аутопсията? – предположи Джеймисън.