Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

В следващия миг нещо профуча покрай ухото на Декър.

Железният шип се заби в окото на Пърси, който изкрещя от болка, изпусна пистолета и залитна назад. Тялото му се разтресе и той се свлече на пода. Въпреки това в един момент посегна към шипа, но в следващия отпусна безжизнено ръце и не помръдна повече.

Роби пристъпи към него, наведе се да извади шипа и го хвърли на земята, а Декър помогна на Джеймисън да се изправи.

– Ама че боклук! – каза тихо Роби, след което се обърна към Джеймисън: – Браво! Разчете сигнала ми и реагира навреме.

– Добро хвърляне – отвърна тя, останала без дъх.

– Готови ли сте да тръгваме?

– И още как – отвърна Декър.

Навън беше тъмно, но на хоризонта се прокрадваха първите лъчи на изгряващото слънце.

Сградата, от която излязоха, приличаше на изоставен склад, тъй като покрай разкривената триметрова телена ограда бяха строени стари ръждясали машини.

Декър, Роби и Джеймисън бяха намерили пистолетите и телефоните си, а също и ключовете за паркирания отвън джип.

– Ще изпратя някого да прибере телата – каза Роби.

– Значи Пърси е направил всичко това за пари – отбеляза Джеймисън. – И междувременно е пожертвал собствената си майка. Ама че отрепка!

– Как те отвлякоха? – попита Декър.

– Излязох от хотела и тъкмо да се кача в джипа… Дойдох на себе си вързана на пода. – Тя погледна Роби и продължи: – Онова, което Пърси каза за хората, които стоят зад тази операция и евентуалните последствия, се припокрива с думите на твоя шеф.

– Да – съгласи се Роби.

– Така ли ще се развият нещата наистина? – възмути се Джеймисън.

– Най-вероятно.

– Това не те ли вбесява?

– И още как.

– И ще го позволиш?

Роби я погледна в огледалото.

– Не съм казвал нищо подобно. Всяко нещо с времето си. Не бива да разказвате на никого за Пърси и случилото се тук. Така страната ни само ще пострада, а това на свой ред може да доведе до задействането на кошмарни сценарии, които е по-добре да избегнем.

Декър и Джеймисън се спогледаха. Той каза:

– Искаш твърде много от нас, Роби.

– Нямаше да го правя, ако не беше важно. А то е страшно важно.

Накрая Декър и Джеймисън кимнаха в знак на съгласие.

– Поне този кошмар свърши, нали, Декър? – попита Джеймисън.

– Все още не – отвърна той.

– Какво? Защо?

– Защото Айрин Креймър, Памела Еймс, Хал Паркър, Стюарт Макклелън, Мади и Хю Досън заслужават справедливост. А още не са я получили. Няма да си тръгна от Северна Дакота, докато това не стане.

На следващия ден след закуска Декър взе чаша кафе от ресторанта на хотела и я отнесе в стаята си, седна на леглото, отпи глътка и се замисли за всичко, което се беше случило.

Но това като че ли го обърка допълнително.

Накрая той извади портфейла си и измъкна снимката на жена си и дъщеря си. Погледна усмихнатата Моли с пухкавото ѝ детско лице, видя в него малка част от себе си и много повече от майка ѝ. Декър затвори очи и си представи, че тримата отново са заедно. Прегръщат се, целуват се, излизат на разходки, Моли се учи да кара колело, той държи Каси за ръка…

Декър отвори очи след този миг на катарзис. Образите на съпругата му и дъщеря му избледняха в съзнанието му, но не и преди да се сбогуват.

Можеш да се справиш.

Декър не се интересуваше дали тези думи са плод на въображението му или не.

Ти си детектив – започни да действаш като такъв.

Мислите му отново се насочиха към разследването. Нещо го измъчваше от доста време, но той не му беше обърнал внимание. Вместо това бе поел по отъпкания път.

Добре, да се върнем в самото начало. Първо правило: не се доверявай на никого. Второ правило: всеки е заподозрян, докато не се появи категорично доказателство, че е невинен.

Декър искрено вярваше, че началото на цялата тази история не е поставено преди седмица, месец или дори година. Бен Пърси беше замислил плана си сравнително наскоро – едва след като бе разбрал, че някои от най-смъртоносните отрови на планетата са заровени в Северна Дакота. Не, нещо друго, нещо много важно, свързано с това разследване, се бе случило много, много по-рано.

Докато анализираше различните възможности, паметта му извика нужния файл от облачното приложение със спомени и го постави в центъра на този анализ. Въпросният спомен беше свързан с образа на една жена, която се качва по стълби.

Той грабна якето си и излезе.

Най-после! Най-после беше напипал нещо! Може би.