Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– А него познавате ли го добре?

– Да, доста добре всъщност. Лондон преживява истински бум в момента, но не винаги е било така. Едно време всички се познавахме. Добивът на шистов нефт промени нещата. Сега тук се стичат хора от всички щати, дори от чужбина. Миналата седмица чух в кварталния магазин руска реч. – Тя помълча и добави: – Но сме имали и трудни моменти. По време на последната икономическа криза бяхме на косъм от фалита.

– Но хората все пак са умирали и в кризисни времена.

– О, да, самата истина. Някои сами сложиха край на живота си от отчаяние, след като изгубиха всичко. Техните роднини обаче нямаха достатъчно средства, за да потърсят услугите ни. Понякога ни предлагаха бартер и правехме каквото можем, за да им влезем в положението, но ние също трябваше да плащаме сметки. За щастие, оцеляхме и бизнесът се развива добре. Засега. Но кой може да каже какво ни очаква утре? – Лиз Садърн се огледа. – Партньорката ви не е ли с вас? Уолт ми спомена и за нея.

– Разделихме се в хотела.

– Ще пристигнат ли още агенти?

Декър отпи от бирата си и не отговори. Каролайн Досън се бе вкопчила в Бейкър и го използваше като пилон.

– Познавате ли ги? – попита Садърн, проследила погледа му.

– Бегло.

– Попаднахте ли вече на някакви следи в разследването?

– Нямам право да го обсъждам.

– Ще го приема за "не".

Декър се извърна към нея.

– Имате ли някаква представа кой може да го е направил?

– Аз ли? – възкликна тя, макар да не изглеждаше изненадана от въпроса. – Мога да ви кажа само, че тук често стават престъпления, макар сега положението да не е толкова зле, както при предишния бум. Но в града вече ще срещнете всякакви хора, включително и такива с тъмно минало, които идват с надеждата да изкарат бързи пари. Със сигурност има разни престъпни типове, но семействата се увеличават. Хората пускат корени тук. И искат да живеят в тихи спокойни квартали.

– Май сега ще последва някое "но"…

Лиз Садърн се усмихна сдържано.

– Но имаме и места като това, където се събират необвързани млади мъже, които искат да похарчат малко пари и да се разтоварят. Понякога последиците са доста неприятни.

– Кели спомена за някакъв инцидент тук по-рано през деня.

– Чух за сбиване между клиенти на заведението, което прераснало в нещо по-сериозно. Но когато Джо се появил, напрежението намаляло. Въпреки това някои се озовали в ареста, а други в болницата.

– Човекът, когото търся, едва ли попада в категорията на глупавите побойници.

– Видях тялото, когато го докараха – каза тихо Садърн. – Разбирам какво имате предвид.

– Не беше приятна гледка.

– Имали сме доста тежки случаи. Но не убийства, а злополуки. Взривове и пожари, когато нещо се обърка при фракинга. Те са… истинско предизвикателство от козметична гледна точка. Налага се да изложим покойника в затворен ковчег и да оставим върху капака негова снимка от… по-добри времена.

– Разбирам.

Лиз Садърн допи коктейла си и остави празната чаша на плота.

– Случилото се може да се отрази много зле на града, и то тъкмо сега, когато нещата отново потръгнаха.

– Айрин Креймър заслужава справедливост – отвърна рязко Декър.

Тя наклони леко глава.

– И през ум не ми е минавало обратното. Приятна вечер, агент Декър.

Лиз Садърн му обърна гръб и тръгна към стълбите, които водеха към втория етаж на бара. Декър погледна към дансинга. Стан Бейкър и Каролайн Досън вече не бяха там. Обходи с поглед цялото заведение, но не ги откри никъде. Допи бирата си, излезе и се потопи в горещата нощ, макар че навън му се стори по-хладно, отколкото вътре.

Ярка светкавица разцепи небето на запад и се устреми към земята, която сякаш потръпна от мощния заряд електричество. Гърмът отекна чак в града и в следващия миг към висините полетя огромно огнено кълбо, което озари околността. Останалите минувачи продължиха да вървят или да се клатушкат преспокойно, сякаш подобни взривове бяха нещо съвсем обикновено.

С всяка изминала минута Лондон, Северна Дакота, ми се струва все по-интересно място, каза си Декър, докато крачеше към хотела.

Шест часът сутринта.

Декър отвори очи и се надигна. Не се нуждаеше от будилник. Отправи се към банята, взе душ и облече чисти дрехи. Погледна през прозореца. Небето бе все така облачно и мрачно, но в далечината розовееха първите утринни лъчи. Той провери прогнозата за времето на телефона си. Температурата беше двайсет градуса, но влажността достигаше стойности, с които дори Луизиана би се гордяла. Стори му се, че буквално вижда натежалия от влага въздух.