Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Декър застана в задната част на салона. На едната стена бяха окачени правилата на бара:

ПРИ СКАНДАЛИ И ПОБОЙ ИЗХВЪРЧАШ НАВЪН!

ОТРЕЖАТ ЛИ ТЕ НА БАРА, НЕ ДОСАЖДАШ ПОВЕЧЕ.

НУЛЕВА ТОЛЕРАНТНОСТ КЪМ НАРУШИТЕЛИТЕ НА РЕДА!

ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ!

Минута по-късно той забеляза двойката. Каролайн пърхаше на дансинга около тромавия Бейкър като колибри край огромно неподвижно цвете. Или по-скоро, кактус. Бейкър пристъпваше от крак на крак на не повече от два-три сантиметра вляво или вдясно. Бе вдигнал ръце над главата си и се преструваше, че му е забавно.

Защо е с него? За какво ѝ е притрябвал Стан?

Декър усети, че някой го побутна. Беше по-едър и от него мъж, който го заговори с тих, но заплашителен тон:

– Виж кво, приятел, ако искаш да останеш тук, поръчай си нещо – питие или храна, а най-добре и двете. – Мъжът тежеше поне сто и шейсет килограма, с огромно шкембе и още по-огромни рамене. Голата му глава лъщеше като билярдна топка. – Инак ще се наложи да си тръгнеш. Някой трябва да плаща сметките за ток и заплатите.

Декър отиде до бара, който заемаше цяла стена. Пред него беше пълно с клиенти. Той се намърда между двойка, която се целуваше, и четиресет и няколко годишна елегантна жена, която отпиваше от коктейл, в който сигурно имаше половин килограм плодове.

Барът предлагаше стотина наливни и още толкова бутилирани бири, предимно индийски светъл ейл, за който Декър дори не бе чувал. Спря се на кутийка "Бъдуайзър", която му струва пет долара, а после се извъртя и загледа как зет му се излага на дансинга.

Поправка, бъдещият му бивш зет.

Каролайн спря да танцува, увисна на врата на Бейкър, докато го гледаше замечтано, и го целуна по устата. Декър не виждаше нищо друго освен сестра си Рене и четирите им деца, затова извърна глава, преди да се е ядосал още повече. Но после се сепна. Какво му влизаше в работата? Защо изобщо беше дошъл тук?

– Вие сте федералният агент, нали?

Декър погледна наляво. Жената с плодовия коктейл явно се опитваше да подхване разговор. Беше слаба и в отлична форма, ако се съдеше по мускулите на ръцете, ѝ под прилепналите ръкави. Носеше брачна халка и пръстен на кутрето. Имаше светлокестенява коса с руси кичури. Нефритените ѝ обици представляваха миниатюрни будистки храмове. Чертите ѝ бяха фини и хубави, а очите – светлосини.

– Защо решихте така? – попита Декър.

– Аз съм Лиз Садърн. Съпругът ми Уолт е извършил аутопсията на жертвата. Той ми каза, че сте в града.

– Тук е пълно с хора. Как успяхте да ме разпознаете?

– Спомена, че сте четиресет и няколко годишен и приличате на бивш нападател от Националната футболна лига.

– Но тук има поне десет души, които отговарят на това описание.

– Не ме оставихте да довърша. Каза още, че имате замислено интелигентно изражение, което трудно може да се разчете. Това не се отнася за другите мъже тук, които вероятно имате предвид. Тях ги прочиташ по-лесно и от книжките на Доктор Сюс.

Той протегна ръка.

– Еймъс Декър.

– Рядко срещано име – отбеляза Садърн, докато се ръкуваха.

– Съпругът ви сподели ли някакви подробности по случая?

– Със сигурност не е нарушил професионалната етика, ако това ви тревожи. Все пак аз управлявам погребалната агенция и знам какво се случва там. Мога да ви уверя, че каквото и да науча, няма да го споделя с никого.

Декър отпи от бирата си и посочи механичния бик, който никой не използваше.

– Каква е историята на това нещо? Очаквах да се радва на повече популярност.

– Така си беше. Всъщност се оказа прекалено популярно.

– Моля?

– Имаше прекалено много заведени искове за нанесени вреди. Някой яхва бика и си чупи ръка или крак, след което роднините или работодателите му претендират за обезщетение, понеже отчаяно се нуждаели от него у дома или на петролните полета. Предполагам, че демонтирането на бика е щяло да струва много, затова стои изключен. От време на време някой го замерва с бирена бутилка и толкова.

В този момент един пиян младеж с каубойска шапка хвърли по бика празно шише. То се удари в твърдото му тяло и се пръсна на парчета, които паднаха на пода при купчина стъкла. Младежът получи поздравления от приятелите си.

– Чистят всяка вечер и на следващия ден пак е пълно с боклуци. Но по-добре да замерват бика, отколкото да се бият помежду си. Така се справяме с гнева в Северна Дакота.

Декър кимна.

– Познавахте ли жертвата?

– Не, но разбрах, че Джо Кели я е познавал.