Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

– Нямаме право да го обсъждаме – намеси се Джеймисън. – Но най-вероятно ще го чуете по новините.

– По дяволите! И са повикали ФБР? Местните ченгета не могат ли да се справят сами?

– Отиваме там, където ни изпратят, Стан – каза Декър.

– Искате ли да вечеряте с нас? – предложи Джеймисън.

Бейкър пребледня, отстъпи крачка назад и впери поглед в Декър.

– Какво? Не… Аз… аз вече вечерях.

– Какво правиш тук тогава? – попита Декър, явно заинтригуван от неудобството на Бейкър. – След като си пристигнал в града преди повече от година, едва ли си отседнал в хотела.

– Не, живея под наем. Тук съм, защото… Имам среща с… ъъъ… – замънка той.

– С кого? – настоя да разбере Декър.

– Стан?

Тримата се обърнаха и видяха трийсетинагодишна жена да прекосява ресторанта с пъргава походка. Пъргава – именно това си помисли Декър, докато я наблюдаваше. Беше красива и много от мъжете, дори някои от жените се обърнаха да я огледат.

– Здравей, Каролайн – поздрави я сковано Бейкър и пристъпи нервно от крак на крак. – Това е Каролайн Досън – представи я той.

– Разбрахме – отвърна Декър и впери поглед в бъдещия си бивш зет.

– Каролайн, запознай се е Еймъс Декър и партньорката му Алекс. Еймъс е…

– Аз съм приятел на Стан – прекъсна го Декър. – Не сме очаквали, че ще се срещнем в този град.

– Каква приятна изненада – усмихна се Каролайн. – Готов ли си? – попита тя Бейкър, след което се обърна към Алекс: – Искате ли да дойдете с нас? Ще обиколим клубовете.

– Тук и клубове ли има? – учуди се Джеймисън.

Каролайн се усмихна.

– Знам, знам. Всички реагират така, но в Лондон могат да се намерят поне три-четири прилични заведения. Вярно, те са по-скоро барове, отколкото клубове. Но не във всички свирят само любимото кънтри на Стан, което аз не понасям.

– Благодаря – отвърна Декър, – но току-що пристигнахме. Пътуването беше изморително.

– Добре, ще го оставим за някой друг път.

– Чудесно.

Каролайн хвана Бейкър за ръката.

– Да вървим. Първа спирка "Окей, жокей".

– В Лондон ли живеете? – попита изненадващо Декър.

Тя се усмихна.

– Да, макар че бих предпочела да живея в английския Лондон. Е, може и това да се случи някой ден. Баща ми е собственик на този хотел и на още няколко компании. Помагам му в бизнеса. Той има голяма къща извън града. Понякога оставам там, но имам и апартамент тук.

– Разбирам.

– До скоро – каза Каролайн и поведе Бейкър навън. Джеймисън погледна Декър.

– Какво съвпадение, а?

Той беше заковал очи в масата.

– Съжалявам за сестра ти.

– Рене трябваше да ми се обади – отвърна Декър, видимо огорчен от новината.

– А ти сигурен ли си, че тя не се е опитала да се свърже с теб? – Във въпроса ѝ се долавяше съмнение.

Той я погледна гузно.

– Възможно е да е оставила няколко гласови съобщения, на които съм забравил да отговоря.

– Звучи невероятно от устата на човек, който никога не забравя нищо.

– Знам – отвърна Декър с нещастно изражение. – Не ме бива в тези неща.

– Трябва да поговориш с нея. Да я подкрепиш. Да я оставиш да изложи своята гледна точка, без да я съдиш.

– Хората намират изход от всякакви кризи. А и Стан вече си е намерил друга.

– Той не очаква от тази връзка нищо сериозно, Декър. Струва ми се, че това се отнася и за Каролайн. Двамата просто се забавляват.

Когато храната им най-накрая пристигна, Декър сложи в уста една-две хапки, преди да измърмори:

– Съжалявам, изгубих апетит. Ще се видим утре сутринта.

После стана и си тръгна без повече обяснения.

"Окей, жокей".

Голямо, шумно и несъмнено популярно заведение.

През всички прозорци струяха ярки светлини, а вътре кънтеше силна музика. Смесица между кънтри и рокендрол, доколкото можеше да прецени Декър. Тя отекваше като оръдейна канонада.

Той постоя отвън и усети как по кожата му полепва влага.

След като показа служебната си карта на охраната, отвори вратата и горещината, вонята на пот и миризмата на алкохол го блъснаха в лицето като танков снаряд. Вътре или нямаше климатик, или той не успяваше да се справи с топлината, излъчвана на талази от танцуващите. Декър май беше единственият трезвен в заведението.

Заобиколи няколко младежи, застанали до входа. Те като че ли едва се крепяха на краката си и се подпираха един на друг, макар да нямаше още десет часа. Не би искал да е в тяхната компания към полунощ.

Оркестърът се състоеше от четирима мъже и певица с прическата на Доли Партън. Косата ѝ се разпиляваше, докато тя танцуваше и изпълняваше чудесно някаква балада на Фейт Хил. Останалите музиканти приличаха на истукани на фона на нейните енергични движения. Тя поде следващата песен и доколкото Декър успя да чуе, в нея ставаше въпрос за мъже, жени, кучета, оръжия и един шевролет пикап. По стените бяха окачени огромни телевизори, по които вървеше спорт. В единия ъгъл зад ниска преграда се виждаше механичен бик, който явно не работеше. Просто си стоеше, без да помръдне, и гледаше разгневено.