Пол Сюлицер - Fortune

Но мога да се сърдя единствено на себе си. В крайна сметка преди четири-пет години, когато осъществих така наречената операция „Слънчев пояс“ 5 5 Виж Money — Б. а. , аз процедирах точно както моите днешни продавачи, закупувайки сградите на цели улици на тогавашната ниска цена, за да ги пласирам малко след това многократно по-скъпо на възвърналия междувременно предишната си активност американски пазар на недвижими имоти. Така че нямам никакво основание да се сърдя на когото и да било, а и в интерес на истината, дори и през ум не ми минава подобна мисъл.

— Кажи ми нещо за купувачите, Джо.

— Току-що ти казах: срещата ни с тях е днес следобед, в пет часа. Със сигурност ще си имаш работа с някой си Шимел, придружаван от един-двама съветници.

По телефона от Риад бях поискал не само от Джо Лупино, но също от Розен и Ванденберг да ми изготвят подробно досие за хотела, който ми се предлагаше да закупя. И петнайсетина дни по-късно получих и трите досиета. Прегледах ги, разбира се, но без да се задълбочавам особено — имах си грижи с моя плодов сладолед. Но в самолета между Джърси, Лондон и Ню Йорк вече ги препрочетох внимателно.

Макар и да бяха работили поотделно, тримата ми съветници бяха стигнали до общо двойно заключение: сделката е добра, дори и за трийсет милиона, а въпросният Шимел е подставено лице, действащо от името на една нюйоркска фамилия, която ще нарека Калтани.

— Калтани няма ли да присъстват на следобедната среща?

— Със сигурност не.

Лупино е изключил климатика на колата и е свалил стъклата — топлият въздух, който нахлува през прозорците, има вкус на морска сол.

— Тоя тип, Шимел, а и стоящите зад него Калтани знаят ли какво възнамерявам да направя с хотела, който искат да ми продадат?

— В днешно време всеки, който купува в Атлантик Сити, планира да отвори казино, било то малко, или голямо. Да, естествено, че знаят какво си намислил.

— Защо тогава не вземат нещата в свои ръце и за своя собствена сметка, щом перспективите са толкова обещаващи? Защо сами не открият казино?

Пръв ми отговаря седящият отзад Розен:

— Защото имат нужда от пари. В момента те — имам предвид Калтани, а не тяхното подставено лице — работят именно по откриването на казино. И вече са инвестирали в него или се готвят да инвестират не по-малко от сто милиона долара, плюс един банков кредит. Просто не разполагат със средства, за да реализират паралелно два проекта, особено на такова равнище. Дори и при положение че двете сгради — тази, която искат да ви продадат, и втората, която обновяват за своя собствена сметка — са разположени една до друга, какъвто е случаят. Отначало вероятно са възнамерявали да ги разработят едновременно, да открият едно-единствено казино, но баницата се е оказала прекалено голяма и сега им се налага да се откажат от част от нея.

Търся в огледалцето на сенника погледа на Ванденберг. Той кимва:

— Същият отговор.

На практика той не е проронил нито дума през целия път от летище „Кенеди“ дотук. Очевидно защото самолюбието му е било наранено, когато е разбрал, че съм поискал същото проучване, което му бях възложил, и от другите ми двама адвокати, и то без да го предупредя.

— Джо?

Лупино прихва:

— Едва ли бих го казал по-добре.

Колата намалява ход. От доста време караме по дълго авеню, отляво на което се нижат хотели, чиито фасади гледат към морето, докато отдясно се е проснал самият град или поне това, което се води за такъв — насред хаос от запуснати терени и най-разнокалибрени постройки. Всичко това наподобява огромен строеж, плъзнал във всички възможни посоки, при това без помен от ръководен план. Тук хотел или ресторант в процес на основен ремонт, накачулен от гъмжило работници; там — вехта барака, където продават хотдог и сандвичи. Начесто се разнасят взривове, оповестяващи края на една или друга сграда, осъдена на смърт, за да освободи терен. Лупино свива към един ограден с ръждива решетка паркинг, на чийто вход стар негър лениво подрънква на банджо.

— Пристигнахме, Франц. Това, което виждаш зад себе си, е твоят бял слон.

В Щатите наричат white elephants (бели слонове) големите хотели, построени в края на миналия век и по време на голямата криза през 29-а. Става дума за гигантски сгради, най-често със стотици стаи и с толкова просторни салони и коридори, че в тях преспокойно би могло да се проведе автомобилно състезание. С развитието на туристическите нрави повечето от тях са се превърнали в огромни мавзолеи със смехотворна, ако не и нулева рентабилност. Но ги има не само в Щатите; виждал съм такива в Европа, а и другаде. През последните петнайсетина години някои от тях са били чисто и просто сринати, за да отстъпят място на по-модерни, по-добре проектирани хотели. Но това не винаги се е оказвало възможно — нерядко някъде по висините са решавали, че тези колосални творения с чудати, смътно викториански фасади, чиито контури напомнят сватбена торта, принадлежат към американското архитектурно наследство. И са ги обявявали за landmark. Което ще рече, че ако искаш да ги ремонтираш, задължително трябва да се придържаш към първоначалния стил и най-вече в никакъв случай да не променяш гореспоменатите фасади.