Пол Сюлицер - Fortune

Една сделка приключи, предстои нова. И ако точно в този момент някой ме запиташе каква връзка би могла да съществува между тях, то несъмнено бих отвърнал: „Никаква“.

Но да се върнем на същественото.

Изминали са точно двайсет и седем дни, откакто Джо Лупино ми се обади, за да ме информира, че „ми е намерил нещо“, според собствените му думи, и по-конкретно място, където да построя или да открия казино. Попитах го: „Във Вегас?“ — а той ми отвърна: „Не, в Атлантик Сити“. Тогава изпитах разочарование. Почувствах се като човек, който е очаквал да му предложат „Дом Периньон“, а вместо това са му сервирали кока-кола. С други думи, старият хотел на морския бряг не предизвика у мен нито милиграм ентусиазъм.

— А какво ще кажеш сега?

— Хм…

Лупино избухва в смях:

— Във всеки случай, в твой интерес е да вземеш колкото се може по-бързо някакво решение. Имаме среща с продавачите днес в пет. Може да кажеш „да“, може „не“, но трябва да отговориш.

Джо ме посреща на летище „Кенеди“, където ме чакат също Филип Ванденберг и Джими Розен. С един туристически самолет прелитаме Нюйоркския залив и Санди Хук и поемаме покрай крайбрежието на Ню Джърси. Няма още десет и половина, когато напускаме летище „Помона“, което обслужва Атлантик Сити, и скоро навлизаме в града.

Един французин или англичанин веднага би го сравнил с Довил, както заради големите хотели, разположени на самия морски бряг, така и заради дъсчените алеи за разходка, наричани тук Boardwalk — осемнайсет метра широки и почти петнайсет километра дълги. Но сравнението е само дотук. Атлантик Сити е бил в разцвета си в началото на века и през 20-те и 30-те години. След което с времето и смяната на модата градчето с петдесетина хиляди жители отново е изпаднало в дрямка и определено се е занемарило. Спомням си, че преди около три години се разговорих с Джими Розен за Атлантик Сити. По онова време още не се бях ангажирал с колосалната операция с кафето, която замалко щеше да ми струва адски скъпо, и търсех възможности за инвестиции. Някой в някакъв самолет ми „светна“, както сам се изрази, следното: „Предстои да разрешат хазартните игри в Атлантик Сити и когато това стане, цената и на най-скапаната барака ще скочи моментално най-малко хилядократно.“ Споделих чутото с Розен, който се задоволи да свие рамене с обичайното си печално изражение: „Франц, хазартът в Сити си е чиста проба Арлезианката 4 4 Намек за едноименната драма на Алфонс Доде. Арлезианката е невярна любовница, заради която младият Фредерик се самоубива. — Б. пр. “ (Джими говори отвратително френски, но за сметка на това чете френски книги). И ми обясни сравнението си — от близо половин век щатът Невада трупа богатство благодарение на двата си основни поминъка: развода (именно в Невада са измислили коварния термин „психически тормоз“, за да оправдаят законното прекратяване на един брак) и най-вече хазартните игри. Същите са били разрешени там през 1931 година. Оттогава насетне нито един щат не е последвал примера на Невада. Което ще рече, че тамошната Комисия по хазартните игри се радва — в една страна с двеста и трийсет милиона души население — на единствена по рода си привилегия. Е, да не би да си въобразявате, че ще се съгласи да я сподели? Хазартното лоби в Невада е могъщо, не му липсват пари и е готово на всичко, за да запази монопола си. Открай време се говори да се разрешат казината в Атлантик Сити. Всъщност говорело се е още преди моето раждане, както сега се говори за същото в Маями или в Поконо Маунтънс, на стотина километра източно от Ню Йорк. Говори се, но нищо не се получава. Това е то, Арлезианката. И така може да продължава още сто години.

Розен не греши често. Доколкото ми е известно, това е единствената му грешка до момента. В действителност той подцени един основен фактор — разоряването на Ню Йорк и оттам на щата Ню Джърси, откъдето и неотложната нужда от извънбюджетни средства.

Събитието се случи по времето, когато бях затънал до гуша в моята кафеена афера, тъй че не му обърнах особено внимание. В Ню Джърси подложиха на прегласуване предложението за разрешаване на хазартните игри. Противниците му, разбира се, взеха връх, но само с един-два гласа. Невадското лоби тозчас настръхна и незабавно взе мерки. Примирявайки се с неизбежното, хората от Вегас и Рино скочиха в първия самолет за атлантическото крайбрежие.

И като логично последствие се развихри фантастичен „бум“ в търговията с недвижими имоти, в резултат на което сега ми искат трийсет милиона за един хотел, чиято покупка преди три години щеше да ми излезе може би сто пъти по-евтино.