Пол Сюлицер - Fortune

— Трима-четирима търговци, които снабдяват с провизии пътниците.

Обхождам с двойния кръг на бинокъла си мъртвия — град никакъв признак на живот. Ако зад тези стени действително има търговци, човек наистина не може да ги вини, че се хвърлят на шията на клиентите!

— Пет минути до срещата — информира ме Адриано със задгробен глас (той определено прави всичко, за да ме успокои!).

След което загъргорва на арабски очевидно някакви заповеди, в резултат на което мъжете от ескорта ми се разгръщат, изскачайки от докаралите ги от Сана камиони тойота. Те са трийсетина на брой, въоръжени до веждите с автомати „Калашников“ (доколкото разбрах, китайско производство) и с традиционната джамбия — внушителна кама с гравирана ръкохватка, без която един истински йеменец не би бил истински йеменец. Брадати, мустакати и до един с черни очила, те наподобяват кошмарни видения. Чудя се от кого повече ме е страх — от Аш-Шаафи, който тепърва ще се появи, или от моите телохранители, което вече са тук.

— Две минути — отбелязва Адриано с още по-злокобен глас.

Вторачвам се в малката постройка от глинени тухли на половината път между мен и града-призрак. Преди двайсетина минути Адриано отиде да я огледа, за да се убеди, че не са ми устроили клопка.

— Една минута.

Цимбали, глупако нещастен, защо не си на плажа в Монтего Бей, безгрижно излегнат в твоя хамак? КРЕТЕН!

— Сега — просъсква Адриано. — И наслука.

За какъв дявол му е да шепне, отгоре на всичко? Като го слушам, направо кръвта ми се смръзва. Изминавам пеша разстоянието до колибата и с всяка крачка в мен все повече се утвърждава убеждението, че се държа като магаре. Още повече че в изоставения град насреща ми нищо нито помръдва, нито се случва, нито се чува. В най-добрия случай може да се окаже, че са ми вързали автентична йеменска тенекия… Ето ме пред колибата. Обикалям я не без известни опасения (очаквам всеки миг да чуя свистенето на ятагана, който ще ми отсече главата) и надзъртам вътре. Вони на пръч, но като се изключи това, тя е празна като сметката на притежател на спестовна книжка в комунистическа страна.

И в мига, в който излизам обратно на чист въздух, до ушите ми долита шум. Няма съмнение — НЯКОЙ идва. И то откъм града на Савската царица.

Очаквах всичко: налитаща със свирепи крясъци тълпа конници чалмалии в стил мароканска кавалкада; или появата на горди камилари, климбучкащи се върху своите кораби на пустинята; или пък, в крайна сметка, контакт ала Али Баба и четирийсетте разбойника, сиреч — вдигате камък, не по-голям от юмрук, и съзирате отдолу трима-четирима юнаци, които мило ви се ухилват…

Всичко, но не и това! Три мотоциклета. Първият наподобява флоридски чопър със свръхабстрактно кормило. Кара го космат и рошав млад мъж, приблизително на моята възраст, чието лице е почти изцяло скрито зад гигантски черни очила с розова рамка. Носи жълт копринен панталон и черно кожено яке с орел на гърба, разкрасено с пухкави ивици изкуствена кожа в разкошен бледосин цвят, а на краката — високи жълто-червеникави ботуши. На задната седалка се е яхнала, предполагам, приятелката му, само че от нея не се вижда кой знае какво: в допълнение към едно дълго до петите черно кадифено наметало, тя носи розов воал, който позволява да се забележат единствено прекомерно гримираните ѝ очи.

Чопърът спира на два метра от мен. Младежът се усмихва:

— Не закъсняхме, нали?

— Вие не сте Аш-Шаафи.

— Синът му.

Оглеждам другите двама мотоциклетисти. Те не са по-възрастни от събеседника ми. И двамата са въоръжени със съветско-китайски автомати, които са преметнали нехайно през рамо. Ала нещо ми подсказва, че едва ли им е необходимо много време, за да се превърнат в елитни стрелци.

— Къде е Хасан Фезали?

Неопределен жест:

— Един Аллах знае.

Младежът явно ми се подиграва. Казвам:

— Преди всичко останало искам доказателство, че той е все още жив.

Облечената в кожена ръкавица ръка бръква във вътрешния джоб на якето и ми подава няколко полароидни снимки. Разглеждам ги и едва сдържам усмивката си — на тях е заснет Хасан, нагъващ моя сладолед.

— Колко получавате, за да го пазите?

Кратко колебание:

— Пет хиляди риала.

— Месечно?

— Да.

Ще рече, малко повече от петдесет хиляди френски франка. Или при четири и петдесет за долар — единайсет хиляди долара. А принц Азиз плаща месечно двеста хиляди.

— Хората, които са ви предали Фезали, за да го пазите, ви мамят. Те получават три пъти повече от вас.