Пол Сюлицер - Fortune

В средата на септември 1976 г., или по-точно на днешния 18 септември, се навършват малко повече от три месеца, откакто закупих терен и се заех със строежа на гигантски хотел-казино на американска територия. Става дума за истинско казино, което след завършването му ще може да поеме едновременно 25-30 хиляди играчи. Това не е никак малко или поне е напълно достатъчно, за да го превърне в конкурент на ласвегаските Caesars или Sands. Размерите са същите, или почти същите. Значимостта на начинанието, с което съм се захванал, може да се изрази красноречиво с три цифри: пълният размер на инвестициите възлиза на петстотин милиона долара; при нормално развитие на нещата същите би трябвало да се възвърнат за три години и половина; предвижда се годишен приход от сто милиона долара или петдесет милиарда сантима.

И то след приспадане на данъците и таксите.

И тъй, на 18 септември 1976 г. едно такси ме оставя пред входа на сградата на Шейсет и пета източна улица в Манхатън, Ню Йорк. Часът е осем вечерта, плюс-минус една-две минути.

— Казвам се Франц Цимбали. Господин Олифан ме очаква.

Въоръженият бодигард надзърта в някакъв списък на бюрото си, оглежда ме и кимва утвърдително. Насочвам се към асансьорите, но той ме спира.

— Апартаментът на господин Олифан се обслужва от частен асансьор.

След което ме отвежда пред лакирана дъбова врата, учудващо лишена от каквато и да било брава или механизъм за отваряне.

— Погледнете камерата, ако обичате.

Вдигам глава и окото на обектива се спуска към мен. Дарявам го с една от онези очарователни усмивки, чиято тайна е мой личен патент. Вратата без ключалка безшумно се завърта и пред очите ми се разкрива нещо като будоар, тапициран с китайска коприна и обзаведен с две кресла в стил „Адам“ с облегалка в гербовидна форма, между които се мъдри скрин Луи XVI. Влизам и вратата се затваря зад гърба ми. Не усещам нито потеглянето на кабината, нито лекия тласък, бележещ края на изкачването. Шейсет и четири етажа по-нагоре пред мен се отваря друга врата. Един невъзмутим иконом пуерториканец поема шлифера ми.

— Оттук, ако обичате.

Апартаментът е явно мезонет, ако се съди по тясното стълбище от абаносово дърво, което ме отвежда явно на последния етаж на сградата. И е умопомрачително луксозен. Човекът, който ме е поканил на вечеря, ме чака в края на изцяло облицована с ламперия галерия в една идентично облицована просторна библиотека. При влизането ми той прибира във футляра ѝ цигулка, за която бих се обзаложил, че струва колкото целия мезонет ведно с обзавеждането му.

Усмихва ми се. Около петдесетте, висок, строен и много хубав мъж с изключително достолепна външност — посребрени слепоочия, слънчев загар и зелени, преливащи от интелигентност очи. Именно той в качеството си на посредник ми продаде „Белият слон“.

— Нещо за пиене, господин Цимбали?

— Не, благодаря.

Зелените му очи ме проучват.

— Познавах Скарлет — изрича той тихо.

Джон Карадайн, известен още като Скарлет. Бизнес-адвокат. Днес покойник (самозапали се, за да сложи край на една ужасяваща болест). Но преди това ми помогна и едновременно позволи да си отмъстя и да забогатея. Поглеждам Олифан и странно усещане ме кара да застана нащрек.

— Изглежда знаете доста неща за мен.

— Казвате се Франц Цимбали. На пръв поглед човек не би ви дал повече от двайсет, двайсет и две години. В действителност сте малко по-възрастен. Но сте осъществили успешно множество забележителни финансови удари. Що се отнася до състоянието ви, то в общи линии… Имате ли нещо против да минем на масата? Гладен ли сте?

— Винаги. Особено между две яденета.

Докато наблюдавам Олифан, изпитвам странното усещане, че този човек е жертва на изключителна, граничеща с отчаянието нервност, макар отлично да се владее. Той довършва изречението си:

— Що се отнася до състоянието ви, бих казал, че то най-вероятно надхвърля осемдесет милиона долара…

Следвам го, докато говори, и двамата влизаме в трапезарията. Гледката, която се разкрива пред очите ми, ме кара буквално да се вцепеня за няколко секунди. Причината е една жена, или по-скоро онова, което преди години е било жена. Днес е чудовище, огромна маса от тлъста, мазна, подпухнала плът. Тя седи, или по-точно се е разплула в единия край на дългата маса — неподвижна, но безспорно жива. И действително, две черни, изпълнени със смазваща ледена жестокост очи ме взимат на мушка още с влизането ми. И повече не ме изпускат.