Пол Сюлицер: Fortune

— Скъпа — нежно мълви Олифан, — мога ли да ти представя моя приятел господин Франц Цимбали? Жена ми, господин Цимбали. Жена ми Анжелина.

Подавам ръка, но чудовището не полага ни най-малко усилие, за да я поеме. То вече яде, или по-скоро се тъпче, загребвайки с шепи от струпаните около му ястия. Направо да ти се повдигне! Но най-страшното е може би поведението на самия Олифан, отнасящ се към тази водеща му се за съпруга жена така, сякаш е най-голямата красавица, живяла някога на земята. През цялата вечеря той току се допитва до мнението ѝ за онова, което е казал или съм му отговорил, при това сякаш без да забележи, че октоподът отваря миниатюрната си устица единствено за да натика в нея порция подгизнали от доматен сос калмари или шепа спагети. И всеки път, когато ей така, най-непринудено се обръща към нея, гласът му прелива от нежност.

— Кафе, господин Цимбали?

Приключили сме с вечерята. Не, никакво кафе. Нито ликьор. Искрено казано, единственото ми желание е да се омета колкото се може по-скоро от тази стая и дори от този дом.

— Бих искал да ви покажа нещо — усмихва ми се Олифан, който очевидно е на друго мнение.

Той тръгва пред мен по тясното стълбище. И защо тясно, всъщност? За да не може кошмарната госпожа Олифан да мине по него? Излизаме на една площадка.

— Преди малко сбърках, оценявайки състоянието ви.

Не е сбъркал. Освен че може би е забравил да приспадне двайсетте и пет милиона долара, с които трябваше да се изръся, за да се сдобия с „Белият слон“. Олифан отваря една врата и температурата тутакси се вдига с множество градуси. Влизаме в помещение, което си е чиста проба — парник въздухът е влажен и горещ, напоен с ароматите на тропическата растителност, заобикаляща един дълъг най-малко десетина метра овален басейн.

— Харесва ли ви, господин Цимбали?

— Да, бвана 1 1 „Господин“ на суахили — Б. а. .

Вдигам глава — горе всичко е стъкло, през което забелязвам полузвездното полуоблачно небе на Манхатън.

— Познавате ли Мартин Ял?

— Никога не съм го виждал.

Неочакваният ми въпрос изобщо не го изненадва, сякаш го е очаквал. Той тихо се засмива и очите му изглеждат още по-бледи в сумрака, докато крачим по алеите на изумителната екзотична градина, кацнала на шейсет и пет етажа над Сентръл Парк.

— Знам, че Мартин Ял е швейцарски банкер — казва домакинът ми. — Знам още, че ви мрази и че вие, от своя страна, също го ненавиждате. Известно ми е, че сте се сблъсквали и че на два пъти сте го побеждавали. Последвайте ме, ако обичате. Бих искал да ви покажа още нещо.

Той отваря една остъклена плъзгаща се врата. Отвъд нея се простира тераса, заемаща целия покрив на сградата извън парника. Разликата в температурата между царящата в него задушна жега и нощния нюйоркски въздух е най-малко двайсет градуса. Олифан крачи бързо напред, отдалечил се е вече с три-четири метра и почти не го различавам в сгъстяващия се мрак.

— Всъщност, не сте длъжен да ме следвате — подхвърля той през рамо.

Въпреки това тръгвам подире му, потапяйки се на свой ред в тъмнината. Която, между впрочем, лека-полека се разсейва, докато очите ми постепенно привикват към нея. Повърхността, по която вървя, е черна и наподобява матов асфалт. Приклякам и прокарвам пръсти по нея — действително е асфалт. Олифан продължава да крачи напред, заобикалящият ни мрак все повече изсветлява и започвам да различавам стърчащите вляво от мен комини, очертаващи се на фона на ярко осветения Емпайър Стейт Билдинг.

— За Мартин Ял ли работите, Олифан?

Тих смях в сумрака.

— Не.

— Работили ли сте за него или с него?

— Не.

— Съществува ли някаква връзка между „Белият слон“ и Мартин Ял?

— Не, доколкото знам.

И отново се изсмива. Правя още няколко крачки, за да се изравня с него, и изведнъж усещам, че идеално равната до този момент повърхност под краката ми се спуска стръмно надолу. Тозчас застивам неподвижно, изпитвайки не друго, а чисто и просто страх. На каква игричка играем, по дяволите? Взирам се пред себе си — нищо.

НИЩО.

За миг решавам, че съм жертва на халюцинации. Ала няма място за никакво съмнение — точно пред нас парапетът, заобикалящ терасата, се прекъсва на протежение най-малко от десетина метра. Ритъмът на сърцето ми рязко се ускорявал.

— Погледнете надолу — казва Олифан.

Свеждам поглед и разчитам цифрата ПЕТ, изписана с бяло върху черния асфалт. Олифан продължава някак унесено, а може би и развеселено:

— Колебаех се. Ярдове или метри? В крайна сметка реших да възприема метричната система, която рано или късно ще стане универсална. Отсечката е размерена от едно до двайсет. До пет полегатостта е почти неосезаема. После, от пет до десет, се увеличава, преминавайки в петпроцентов наклон, в десетпроцентов — от десет до петнайсет, и в двайсетпроцентов — от петнайсет до двайсет. След двайсет, разбира се, няма вече нищо. Освен шейсет и пет етажа пустота. Забавна идея, не смятате ли?