Пол Сюлицер: Fortune

Преглъщам.

— Направо да пукнеш от смях. Ваша ли е?

Кимва утвърдително и се усмихва. В мрака ирландските му очи избледняват все повече и повече.

— Лично аз съм се спускал до седемнайсет.

— Световен рекорд, предполагам?

— Да, поне до момента. Много е важно да се отчита вятърът. И дали е мокро и хлъзгаво, естествено. Но рекордите са създадени, за да бъдат подобрявани.

Подсмихвам се. Тоя тип е ненормален.

— Спуснете се поне до десет, господин Цимбали. Рискът е почти нулев.

Това „почти“ определено ме безпокои. Но ето че правя две-три крачки, после още три-четири. Вече съм на ДЕВЕТ. И си мисля: „Цимбали, ти си още по-откачен от него. Какво правиш тук, глупако?“ Приплъзвам внимателно крак напред и стъпвам върху белия кръг на ДЕСЕТ. Усещам, че зад него наклонът се увеличава. Колкото до Олифан, той е на ЧЕТИРИНАЙСЕТ, с ръце в джобовете на сакото си и с развята от вятъра коса.

— Няма ли да дойдете до мен?

— Не и без парашут.

— При все това, доколкото разбрах, умеете да поемате рискове.

В главата ми тревожно започва да припламва червена лампичка.

— Но не и подобни рискове — отговарям.

Очите ми вече напълно са привикнали с тъмнината — различавам ясно цифрата ДВАЙСЕТ, която действително се намира само на няколко сантиметра от ръба. Олифан стои с гръб към мен, все така с ръце в джобовете. Придвижва се с метър напред.

— Да се купува казино е рисковано, господин Цимбали…

Ето че си дойдохме на думата. Олифан изминава още един метър.

— Бих казал, че се равнява на разходка до осемнайсетата маркировка при силен вятър и проливен дъжд…

Мълчание. Най-сетне питам:

— Какво означава това? Предупреждение?

За миг той замръзва неподвижно, но ето че отново тръгва напред, и то все така с ръце в джобовете.

— Олифан, попитах ви нещо.

Той поклаща глава. И продължава напред. Вече се чувам да обяснявам как в резултат на една шантава игричка домакинът ми за вечерта е извършил двестаметров безмоторен полет, преди да се размаже на тротоара…

— Нещо друго, Олифан?

— Много сте ми симпатичен.

Е, аз съм дотук! Обръщам се и предприемам изключително предпазливо отстъпление до момента, в който усещам под краката си солидна и идеално равна повърхност.

Поглеждам назад — Олифан продължава да напредва, задържайки се с пети. Най-сетне спира.

— Осемнайсет и половина, бих рекорда.

— Има ли някаква клопка в сделката с казиното?

— Не, доколкото знам.

Не виждам лицето му, но за сметка на това чувам смеха му.

— При покупката ви именно аз бях посредник между моите клиенти и вас. Нима наистина смятате, че ще ви кажа, ако в сделката има нещо гнило?

Бях приклекнал, тъй като леко ми се бе завил свят. Изправям се.

— Тръгвам си, Олифан. Благодаря за вечерята. И лека нощ.

— Лека нощ.

На долния етаж икономът се появява в мига, в който се спускам по тясното дървено стълбище, и ми подава шлифера. Следвам го през низ от стаи. Сега трапезарията е пуста. Но не и гостната, или една от гостните — госпожа Олифан е тук, пльоснала се е в едно кресло, което смазва с месищата си. Колко ли тежи? Сто и трийсет килограма? В момента омита кутия шоколадови бонбони и гледа към мен.

— Лека нощ, госпожо.

Никакъв отговор.

И тогава буквално си плюя на петите.

Но я по-кротко, Цимбали! Пак си се разбързал. Нека започнем от самото начало.

Впоследствие, когато размислих добре, реших, че за всичко е виновна Сара. (Тя, разбира се, не е на същото мнение.) В крайна сметка идеята за закупуване на хотел, дори нещо повече — на верига хотели, беше нейна.

През пролетта на 76-а от невероятните перипетии покрай спекулациите ми с кафето бяха изминали почти шест месеца. През които си бях дал почивка и се държах почти прилично. Вярно, позволих си няколко незначителни удара, обменяйки един-два милиона долара в злато, в германски марки, в швейцарски франкове, в японски йени и дори в бразилски крузейрос; закупих някоя и друга облигация от Канада и Австралия, но, общо взето, нищо особено. Така де, колкото да поддържам формата, а иначе бях кротък като агънце.

И пътувах. Върнах се на Мария Кей — принадлежащия ми пустинен остров вдън Бахамския архипелаг, където със Сара Кайл и сина ми си играхме на Господин, Госпожа и Робинзон Крузо-Младши. Попътешествахме от Таити до Нова Зеландия, минавайки през Перу. Сара ме разведе дори из родната си Ирландия, за чието опознаване до момента бях отделял само времето между два полета. Посветихме доста време на ските в Аспън, щата Колорадо, в компанията на един приятел-инструктор, с когото се разходихме с хеликоптер над Канада, издирвайки девствени кътчета. През останалото време се наслаждавах на почивката си, наблюдавах как расте синът ми и как Сара управлява хотелите си (но не в качеството на собственик, а само на генерален директор, макар че най-малко десет пъти ѝ бях предлагал да ѝ ги купя).