Пол Сюлицер: Fortune

Доколкото разбирам, в момента той ми описва невръстния Исус. И ме нервира.

— Нищо по-лесно — казвам.

Ванденберг вирва средния си пръст.

— Трето: теренът, бил той застроен, или не. Имам предвид терена, върху който ще издигнете вашето казино. Едно завършено и готово да функционира заведение би струвало изключително скъпо, петстотин милиона няма да стигнат. Ще ви трябват двойно повече. На ваше място — ако приемем, че съм достатъчно луд, за да се ангажирам с подобно начинание — бих избрал строеж или обновяване. Теренът, който ви предстои тепърва да откриете, трябва да се намира или във Вегас, или в Атлантик Сити. И трябва да е разположен в точно определен периметър, тоест, ако говорим за Вегас — на Стрип 2 2 Една от главните улици в Лас Вегас, на която се намират най-големите казина в света — Б. а. или в близост до нея, а ако става дума за Атлантик Сити — на Броудуолк, или недалеч оттам. Подобни терени са рядкост. За тях непрекъснато наддават и цената им се качва всеки ден, превръщайки се в истинско предизвикателство за въображението.

Сега ледената усмивка на Ванденберг е отявлено садистична.

— Три условия, господин Цимбали. Смятате ли, че можете да ги изпълните?

И аз, разбира се, отговарям:

— На какво да се обзаложим?

След Ванденберг посещавам Розен и Лупино, на които също излагам плана си. Като се изключат някои дребни нюанси, и двамата реагират по един и същи начин — аз съм луд за връзване. Джими Розен придърпва един лист, откъснат от някакъв бележник, и започва да пресмята.

— Франц, в най-добрия случай това представлява инвестиция от четиристотин до шестстотин милиона долара.

— Мога да се оправя и с по-малко.

— Много бих се учудил.

И започва да се цупи, тъй като ужасно мрази да подлагат изчисленията му на съмнение.

— Джими, от опит глава не боли.

— Винаги сте имали екстравагантни идеи, но тази е наистина кошмарна. Но щом държа на нея — добре, ще потърси.

Същият сценарий и при Лупино. С тази разлика, че той започва да се превива от смях още при първите ми думи.

— Отново на линия, значи! То и аз се чудех, като те гледах как дремеш на слънце месеци наред. Колко голямо го искаш това твое казино и къде?

Най-странното е, че нямам ни най-малка представа. Минават десетина дни. Екипите на тримата ми адвокати са се захванали за работа, издирвайки нещо за закупуване или за реконструкция, което да отговаря на условията, определени от Ванденберг — тези три условия ми се струват и необходими, и предостатъчни. Както и, що се отнася до всяко поотделно, невероятно трудни за изпълнение. Помня много добре чувствата, които изпитвах през този юни на 76-а, когато Съединените щати празнуваха двестагодишнината от своето създаване — отчайваща несигурност и в зависимост от дните било желание да зарежа всичко, било, напротив, неистова жажда за действие.

И то до такава степен, че когато към 25 юни Марк Лаватер ми се обажда по телефона, аз нищо не му казвам. Интересува се дали досието върху хотелиерската индустрия, което ми изпрати, ми е било от полза. Избягвам да се впускам в подробности и отговарям, че съм поискал проучването от чисто любопитство и че засега нямам намерение да предприемам каквото и да било. Което е вярно на 25 и 26 и продължава да бъде вярно два дни по-късно, когато ми се обажда Лупино. Звъни ми в „Пиер“, тъкмо когато се завръщам от кратко посещение в Квебек, където отидох да хвърля едно око на колосалните строежи в залива „Джеймс“, във връзка с които квебекското правителство емитира облигации, интересуващи ме като капиталовложение.

— Франц, мисля, че открих нещо.

— Вегас?

— Атлантик Сити.

За миг изпитвам разочарование. Не познавам Атлантик Сити. Доколкото ми е известно, той е нещо като мъртъв град, един вид ghost town — град-призрак.

— Струва ли си?

Непоправимият Лупино радостно ме осведомява:

— Във всеки случай струва около трийсет милиона долара, приятелю!

Първата ми мисъл е, че се шегува. За разлика от забавните като катакомби Розен и Ванденберг, Джо Лупино притежава чувство за хумор, способно да издъни бронирана врата. Чувам го да добавя:

— Струва си, Франц. Трябва да отидеш да го видиш.

Не изпитвам никакъв ентусиазъм. Мечтата ми за казино доста смътна, между впрочем — включваше слънце, пустиня, особената атмосфера на Лас Вегас. А ето че ми предлагат атлантическите мъгли на едно мизерно градче, чието бъдеще според мен е вече в миналото.

— Франц, няма време. Не сме единствените мераклии.