Пол Сюлицер - Fortune

— Бихме могли да създадем тук банка или зона за свободна търговия, или пък и двете…

Сеньорът продължава да ме слуша все тъй любезно. Междувременно правим пеша обиколка на острова — от малкото пристанище Мазлин до селото.

— Какво е необходимо за създаването на зона за свободна търговия? Едно най-обикновено бюро, където ще се води регистър. В него ще се вписват корабите, точно както в Панама.

— Нещо като яхтклуб.

— Именно. И нищо не пречи всеки от подопечните ви да се окаже начело на сто или двеста дружества. Това ще му отнема не повече от четвърт час седмично.

— А законно ли е? — Напълно — уверявам го аз. — И съм убеден, че клиенти няма да липсват, при това толкова, че да позволят бързото разрешаване на всички финансови проблеми на острова. Ако той има такива, естествено.

— Че кой ги няма? И ще се ангажирате да намерите въпросните хиляди клиенти?

Иска ли питане! Чрез откриването на бюра в Женева, Хонконг, Улан Батор или където ми скимне другаде. Срещу прилична комисиона, естествено. Бихме могли също да издействаме разрешение за създаването на анонимни дружества от типа на тези в Панама, Кюрасао или Лихтенщайн. От юридическа гледна точка това е напълно възможно. Сеньорът има такова право. Освен това бихме могли да открием зона за свободна търговия, и то много по-добре организирана от тази в Джърси…

… Говоря, говоря, говоря. И ако засега не съумявам да убедя все тъй учтивия си домакин, то успявам поне да забравя за няколко часа грижите си. В крайна сметка разходката ни завършва там, където е започнала — в седалището на Сеньора, древен, но чудесно поддържан манастир от VI век. При появата ни Марк излиза от сградата, откъдето се е обадил в парижкия си офис, за да даде съответните разпореждания и да уточни маршрута ни. Предпазна мярка, която, както се оказва, не е била ни най-малко излишна.

— Франц, търсили са те от Йемен. Адриано те вика по спешност.

Край на паузата. Незабавно потеглям на път.

Адриано Лета ме чака на летището в Сана. И в момента, в който се оказваме извън обсега на любопитни уши, припряно ме уведомява:

— Установиха контакт, господин Цимбали.

Преди едва четирийсетина часа. В писмото до Аш-Шаафи, което придружаваше шестстотинте килограма сладолед, бях дал името на Адриано и адреса му в Сана — малък фундук (хотел) близо до портата Баб ел-Йемен. Предполагахме, и то аз на първо място, че нещата ще се проточат, и предвид факта, че парашутно-сладоледеният десант над укрепеното село бе извършен на 7 юли, смятахме, че ония ще реагират не по-рано от десетина дни. А ето че бяха изминали само пет дни, когато…

— Току-що бях излязъл от хотела. Бяха трима, до един въоръжени, но това не ми направи впечатление, тъй като тук всички са въоръжени. Заобиколиха ме без дума да кажат и лека-полека ме изблъскаха в някаква къща. Казаха: „Искаме да говорим с Цимбали.“ Отвърнах, че не сте тук и че за момента ви представлявам аз. Все едно говорех на глухи. Повтаряха „Цимбали“ и толкова! Така че в крайна сметка Адриано се видял принуден да се съгласи на среща от мое име. Но крайно неохотно, уверява ме той. И ми е наел телохранители…

— Адриано, да не си мръднал?

Той поклаща глава:

— Опасно е, господин Цимбали. Наистина е опасно. Не се съгласиха на среща в града. А излезем ли от Сана, всичко може да ни се случи.

— Искаш да кажеш, че срещата е извън града?

От това повече извън, здраве му кажи — трябва да се срещна с противниковите парламентьори в Мариб Фата.

— Никога не съм чувал за такова място.

— Това са някогашните владения на Савската царица пояснява Адриано.

И таз добра, само Савската царица ми липсваше!

— Викайте ми Соломон.

Същински лунен пейзаж — жълтеникава, изорана и напукана равнина, осеяна с миниатюрни трънливи храстчета и със също тъй жълтеникави или черни камъни, разпръснати сякаш от взрив. На всичко туй залязващото слънце придава фантастичен релеф и едва ли не живот. Настъпилата след замлъкването на двигателите тишина е смазваща, ужасяващо потискаща и ушите ми бръмчат.

Градът-призрак Мариб Фата, столицата на Савската царица, е на седемстотин-осемстотин метра пред мен, струпал квадратните си постройки върху черния нагънат хребет на един хълм. Някои от сградите ми се струват петдесетина метра високи и ясно различавам мрежата на глинените тухли и прозорците-бойници, чиито амбразури на места са обрамчени с бяло в съответствие с местната мода.

— И живее ли някой тук?