Пол Сюлицер - Fortune

Умишлено намалявам цифрите. Първо, за да установя точната степен на връзка между онези, които са похитили Хасан, и тези, които го пазят, а освен това и за да си спестя излишното наддаване. Разсъжденията ми са прости: ако момчето не знае точната сума на откупа, това означава, че първоначалната ми хипотеза се потвърждава — Аш-Шаафи и хората му са най-обикновени фигуранти. С които лесно ще мога да се споразумея.

Младежът свъсва вежди и повтаря:

— Три пъти повече?

— Три пъти. Те ви обират. И то при положение, че вие поемате всички рискове. Особено сега, когато знаем къде и кой държи Фезали пленник.

— И откъде знаете?

— Ходих на гледачка.

Започвам да се окопитвам от изненадата, предизвикана от появата насред средновековен Йемен на мотоциклетист, който би минал напълно незабелязан във Флорида. Всъщност очаквах нещо като преговори според древните обичаи… Примерно, да седя часове наред и да пуша лулата на мира с някой стар вожд, на когото ще подаря стъклени мъниста и скаутското си джобно ножче. Да, ама не — моят днешен събеседник говори напълно приличен английски, който със сигурност не е научил в тази затънтени планини, където, естествено, още по-малко е купил своята ямаха. Несъмнено е пътувал. Нищо чудно да е бил един от стотиците хиляди йеменци, видели се принудени да емигрират, за да си търсят работа, например в емирствата на Персийския залив. А може да е бил и студент, чието образование е било финансирано от татко Аш-Шаафи, който покрай похищението на хора или задържането им като заложници е успял да направи известни спестявания. Това никога не ще узная, а и малко ми пука.

— Десет милиона долара — казва мотоциклетистът.

Подсмихвам се. Следват час и половина препирни (което ми позволява да науча, че татко Аш-Шаафи е покойник от три години, а оттам и че сведенията на Лоурънс Арабски са явно доста мухлясали).

— Плащам ви една година пълен пансион, нищо повече.

— Пет милиона.

— Хасан Фезали не е вече много млад. Продължителното му пленничество…

— Той е напълно здрав.

— Като изключим пръстите, които му отрязахте.

— Не го направих аз, а чичо ми — уверява ме момчето. Той също почина преди седем-осем месеца. Три милиона.

— Фезали е стар и болен. Ако умре, няма да получите нищо. Освен може би да се уредите с посещение на саудитската армия, която някой от тия дни ще дойде да ви накълца на парчета. Петстотин хиляди.

В крайна сметка се споразумяваме за четиристотин и петдесет хиляди долара. В брой. Решавам, че преговорите са приключили…

— Това не е всичко, господин Цимбали.

И ми излага последното си условие. Поглеждам го слисано: сериозно ли говори?

— Или — или. Парите са за мен. Останалото е за селото. Иначе те никога няма да освободят приятеля ви.

Заявявам, че съм съгласен. Стискаме си ръцете. Той и приятелите му яхват мотоциклетите си и се омъгляват в бившите владения на Савската царица. Връщам се при Адриано Лета и дори обезпокоеното му изражение не променя нещата — избухвам в почти истеричен смях.

— Една КАКВО? — ахва Марк Лаватер.

— Една фабрика за производство на плодов сладолед. Това е тяхното условие sine qua non. И я искат там, в селото си, за свое лично ползване. Моите сладоледи много им харесали. Освен тези с лешниците. Предпочитали бадеми.

И наистина не губим нито миг. От Сана Адриано отлита директно за Милано и започва проучвания. Телефонира ми около обяд на 16 юли — готово, намерил е необходимите материали, включително не по-малко необходимия генератор, задвижван с нафта. И още същата вечер един товарен самолет ще излети за Йемен.

— А захаросаните плодове? Бадемите? Не ги е забравил — купил е по един тон. Осведомихме се: за производството на плодов сладолед е необходим първо сладолед (мляко, яйца, захар) и крем шантиѝ. За последния всичко е уредено — Адриано е предвидил два тона и половина, замразен. Idem за млякото (краве), което ще бъде на прах. Захарта не представлява проблем.

— За сметка на това — обяснява Адриано толкова сериозно, че просто се задушавам от смях, — положението с яйцата е доста по-деликатно. Съществуват две възможности: или снабдяваме нашите йеменци с яйца на прах, но вкусът на сладоледа вече няма да бъде същият, или сключваме договор с някоя египетска фирма, която ще доставя всяка седмица в Сана седемдесет дузини почти пресни яйца. Според миланския специалист по плодов сладолед седемдесет дузини е количеството, което ще позволи производството на сладолед за триста и девет души, като дневно на човек ще се падат по две порции.