Пол Сюлицер - Fortune

Дакотата пърха мъчително с двеста и петдесет километра в час. Червено море е вече зад нас и насреща ни се гъне все по-внушителен с височината си планински релеф, ФЛИНТ, както винаги, мърмори недоволно. За него картинката е повече от ясна — самолетът не струва пукнат грош, много скоро ще се разбием и във всички случаи няма да можем да преодолеем надхвърлящите три хиляди метра върхове, които препречват пътя ни. Все пак благоволява да ми посочи на картата мястото, където се намираме — на югоизток, на по-малко от сто километра от Сана, а следователно и вече недалеч от нашата цел. Дотам ни остават двайсетина минути полет. Лоурънс Арабски II се настанява в креслото на втория пилот и ни сочи познатите му пътища на керваните и този или онзи водоем, подхранван от някоя wadi, както наричат тук обикновено пресъхналите през по-голямата част от годината потоци и рекички.

— Наближаваме.

Прелитаме над Таиз и високите му плата с шахматната дъска на нивите. Именно тук е била Блажената Арабия на древните, ала днес преобладаващият цвят на тази с всеки изминат век все повече пресъхваща земя е охрата, ФЛИНТ влиза в ляв вираж и под нас отново щръкват кошмарно голите и съвършено безводни планини. При все това на места забелязваме кацнали на някой връх укрепени села, чиито подстъпи са нацвъкани с миниатюрни квадратни нивички. Нарядко се виждат стада кози, но никакъв път. Живо средновековие, както казва Лоурънс Арабски.

Държим курс на север-североизток. Пейзажът става все по-пустинен, отчайващо безводен, нечовешки. Границата на Южен Йемен не е далеч и вдясно от нас се ширва ужасяващата Руб ел-Хали, една от най-пустинните пустини в света.

— Ето го!

Лоурънс Арабски II се привежда напред, треперейки от възбуда и може би и от известна носталгия. Ако се вярва на биографията му, типът е прекарал трийсет години от живота си в тази дива страна. Така или иначе, той ни посочва едно укрепено село, кацнало на главозамайваща височина.

Флинт започва да се спуска и прави първи заход на по-малко и от трийсет метра над някакво подобие на крепостна кула, която стърчи насред селото — квадратна постройка от жълтеникава глина, надупчена със зарешетени и обрамчени с ивица бяла боя прозорчета. От нея изскачат хора и вирват глава към небето.

— Тия копелета като нищо могат да започнат да стрелят! Внимание!

Флинт описва широка дъга и се връща. Втори заход. Прогнозата на Лоурънс Арабски се оказва точна — ония наистина откриват стрелба по нас. Безрезултатно.

— Изкарват автомати и тежки картечници!

Което ще рече, че е време да престанем да си играем на Лили-дава-бонбонче. Експертът по парашутизъм отваря вратата.

— Хайде! — изревава той.

Флинт набира височина и две минути по-късно в йеменското небе се отваря парашутът на първия контейнер. Почти веднага го последват останалите пет. Не вдигаме контейнерите — просто ги изблъскаме през вратата.

— Да се омитаме!

Задачата е изпълнена. Или поне така смятам. Но ФЛИНТ очевидно не споделя мнението ми, защото предприема четвърти заход, и то едва ли не на сантиметри над жълтеникавата крепостна стена. Колкото и да си дера гърлото, изразявайки несъгласието си, кретенът ФЛИНТ отговаря на крясъците ми единствено с неудържим смях, сочейки през рамо с палец задната част на самолета, където Лоурънс Арабски, вкопчил се с една ръка в рамката на все още отворената врата, пикае върху укрепеното село и същевременно реве нещо като предизвикателство по адрес на Аш-Шаафи. Англичанина и експертът по парашутизъм се превиват от смях и дори Адриано Лета се усмихва. Така че аз се оказвам единственият, който не намира в това нищо смешно.

Долу шестте контейнера се приземяват. Виждам как мъжете предпазливо се приближават до тях. След малко ще ги отворят. И ще намерят не само моето предложение за преговори, но и шестстотин килограма плодов сладолед. И то не какъв да е, а ароматизиран, смес от ванилия, фъстъци и шоколад, с бадемови и лешникови ядки, със захаросани плодове и с разкошни шоколадови дражета. Любимите сладоледи на Хасан Фезали. Стигнах в подробностите дотам, че ги поръчах специално от онази фабрика в Милано, за която един ден Хасан ми каза, че я смята за най-добрата в света.

Сега не ми остава нищо друго, освен да чакам.

И аз чакам, като междувременно изгризвам ноктите си до кръв. За да стигна до парашутния номер със сладоледа, разработих куп хипотези. И ако една-единствена от тях се окаже погрешна, най-вероятно ще съжалявам за това до края на живота си. Саудитците на Азиз на бърза ръка ще ми видят сметката, та ако ще и само във финансов план.