Пол Сюлицер - Fortune

— И това чудо е един от тях.

— Именно.

Намираме се на прословутата дъсчена алея, безспорно много по-внушителна от тази в Довил. Зад гърба ни Атлантическият океан гъне дълги сиви вълни, небето над нас също не му отстъпва по цвят — навъсено и облачно. На всичко отгоре подухва доста хладен ветрец, който обаче ни най-малко не обезкуражава къпещите се на безкрайния плаж, насечен от поредица вълноломи. Наистина нищо общо с Лас Вегас, с неговия сух и горещ климат и с обкръжаващата го и излъчваща странно обаяние вездесъща пустиня. Атмосферата тук напомня по-скоро лекомисленото веселие в двора на френски затвор, предшестващо падането на гилотината (знам, че прекалявам, но съм просто капнал след самолетното пътешествие от Йемен дотук почти без миг отдих).

Разглеждам „моя“ хотел. И дума не може да става за любов от пръв поглед. От това по-бял слон, здраве му кажи!

— Колко стаи има?

— Към четиристотин и петдесет.

— А цялата площ?

— Около пет акра.

Или близо два хектара. Не е малко, дума да няма. Самата сграда не заема цялата площ; тя е с формата на подкова, отворена към океана. Постройката в дъното — в извивката на подковата — е правоъгълна, дванайсететажна и без много орнаменти. За сметка на това въображението на архитектите се е развихрило над двете крила, които — отдалече и при много гъста мъгла — биха напомняли крилата на парижкия Лувър, гледани от триумфалната арка „Карузел“. С тази разлика, че са ги наставили с ниски, едва двуетажни удължения с плосък покрив и с огромни остъклени врати, обрамчени със скулптирани гирлянди, които някога са били явно яркосини, но днес са избелени от морския въздух. Насред подобието на вътрешен двор, ограден от подковата, се шири огромен плувен басейн.

— Горе, под остъкления покрив, има още един — уточнява Джо Лупино.

— Не си нося банските.

— Иначе щеше да си счупиш главата. Празен е.

Лупино продължава да демонстрира отвратително добро настроение, което започва да ме дразни. Отдръпвам се още малко назад и стъпвам на вдадения в морето мост, който също е част от хотела. Оттук обгръщам с поглед целия комплекс. И какво, да купя тая кочина за трийсет милиона долара?

— Къде е другият хотел — този, който Шимел и Калтани запазват за себе си?

— Ето го там, отдясно.

Оглеждам го. Прилича си с „моя“ като брат. Вярно, по-малък е, но е в същото окаяно състояние. Превръщането на тези кажи-речи руини в казино от вегаски тип със сигурност ще глътне стотици милиони долари. И откъде ще ги изкопая? Не ще и съмнение, че в момента се заемам — ако изобщо се заема — с едно монументално начинание.

— А чий е хотелът отляво?

Джими Розен изстрелва името на една солидна кинокомпания, инвестирала още преди години в едно от най-големите казина-хотели във Вегас, с печалбите от което покрива дори загубите от филмите си. Веднъж започнал, той продължава да ми изрежда поменика на всички, които понастоящем заемат позиции в Атлантик Сити: Caesars, Hilton, M.G.M., Playboy, Sands и т.н., и прочие. Накратко, цял Вегас без обаче да изоставя Невада — е хукнал да си осигурява място на Boardwalk. А щом всички тези величия са решили да се настанят тук, то за това явно си има причина. В крайна сметка поне ще бъда в хубава компания. И въпреки сивото небе, въпреки сивото море, въпреки студения ветрец, въпреки декора, тъй различен от този, за който бях мечтал, за първи път усещам, че ме обзема треската, онази, истинската, която винаги ме е обземала в особени случаи. Усмихвам се на Лупино:

— Ако е така, наистина си ме уредил със страхотна сделка, жабар нещастен!

Проследявам с поглед губещите се в далечината километри алея, по чиито дъски се търкалят няколко от тукашните странни моторизирани плетени кресла на колела. С малко повече слънчице няма да е чак толкова лошо…

И несъмнено точно в този момент, може би без сам да го съзнавам, аз решавам да купя „Белият слон“. Както и да запазя името му.

Разказаната ми от Розен история на хотела, който ще купя, е съвсем банална. За да не се връщам прекалено много назад, ще уточня, че от 1926-а до 1964-а той е принадлежал на някой си Макатиър, който, след като загубва доста пари, през 64-а го продава на някой си Баумер, нюйоркски търговец на кренвирши. Баумер разбирал от хотелиерство почти толкова, колкото и от японски театър, но бил кротък ненормалник, който не гонел печалба и от време на време си доставял удоволствието да организира в хотела си купони в стил October fest, на които канел старите си приятели от Манхатън, за да се наливат с бира. Държал се така няколко години, като скърпвал криво-ляво сметките си, губейки в Атлантик Сити онова, което печелел от малките си бирарии в Ню Йорк. Ала един ден Рогатият му скочил на шията: Баумер срещнал една явно твърде гальовна прелъстителка и духнал на карибските острови, пропускайки да покрие полиците на банката, от която бил взел заем, за да финансира покупката си. Това му коствало куп призовки, които в крайна сметка останали без отговор до януари 75-а, когато нашият човек гушнал букета. Тогава групата Шимел-Калтани откупила всичко, включително ипотеката, като това станало през пролетта на 1975-а. Сиреч, около една година преди да бъде гласувано разрешението за хазартните игри в Ню Джърси.