Пол Сюлицер - Fortune

— Франц, очевидно Калтани са се решили на сделката, защото са знаели, че рано или късно хазартните игри ще бъдат разрешени. И не можем да ги виним — на тяхно място вие бихте сторили същото, ако имахте такава възможност. Естествено, мисълта, че сега ви препродават за трийсет милиона това, за което преди четиринайсет месеца са платили шестстотин или осемстотин хиляди, е доста досадна, но такива са правилата на играта.

Часът е пет и половина следобед на 21 юли и Шимел седи срещу мен. Вярно, вече съм взел решение, тоест готов съм да потвърдя покупката. Но възнамерявам да поискам нова отсрочка, този път от един месец, дори и с цената на допълнителни двеста и петдесет или триста хиляди долара. И като довод смятам да изтъкна факта, че продавачите ще ми бъдат съседи, а следователно и конкуренти.

Но ето че още в първите минути на срещата те сами ми предоставят повод да забавя продажбата, чието реализиране Шимел свързва с две условия:

— Бихме искали да ни дадете под дългосрочен наем за деветдесет и девет години една тясна ивица от терена…

Навеждаме се над картата. Въпросната ивица е разположена точно на границата между двете бъдещи казина. Ползването ѝ би позволило на Шимел и съответно на Калтани (чието име, обаче, не ще бъде произнесено нито веднъж по време на срещата) да задоволят нормите за сигурност, наложени от кметството на Атлантик Сити, особено що се отнася до предоставянето на достъп за пожарната.

Кимвам:

— Ще преговаряме.

По принцип би трябвало да си имам вземане-даване най-вече с Шимел. Но ето че времето минава, а той така и не отваря повече уста и в действителност преговорите води един адвокат със светли очи, чието име, по моя шибан и тъй чужд на американците навик, не съм успял да запомня в момента на запознанството. Адвокатът ми се усмихва:

— Добре, ще преговаряме. Но тук става дума само за ивица, широка шест метра и дълга двайсет.

— Ще преговаряме.

Второто условие, което събеседниците ми поставят: част от плащането трябва да бъде извършено официално в Съединените щати, а част, но вече по-дискретно, да се преведе по сметка на едно анонимно дружество със седалище в Кюрасао.

— Не поемате никакви рискове, господин Цимбали. Тъй като не сте американски гражданин, нищо не ви пречи да преведете парите по подобна сметка.

— Ще помисля върху това.

Уточняваме цифрите: десет милиона долара трябва да бъдат преведени по сметка на едно дружество със седалище в Трентън, Ню Джърси… и петнайсет други в Кюрасао (аз, разбира се, веднага се възползвам от случая, за да смъкна цената с пет милиона). Така че в крайна сметка „Белият слон“ ще ми струва двайсет и пет милиона. Всъщност правя грешка, като казвам „Белият слон“, тъй като чрез тази сделка ще закупя не само един хотел и пристройките към него. В действителност се сдобивам с дружество, чийто основен актив, разбира се, е хотелът в Атлантик Сити, но което включва също нещо като павилион за продажба на хотдог в Гринуич Вилидж в Манхатън, едностаен мебелиран апартамент на Осма западна улица пак в Манхатън и — нещо още по-забавно — два-три стари раздрънкани автобуса, километражът на най-новия от които показва сто хиляди мили, както и малко горско стопанство в Австрия с прилежащ към него чифлик. Адвокатът се усмихва така, сякаш се извинява:

— Наследство от дружеството на покойния Баумер, който е бил собственик на хотела, преди клиентите ми да го откупят.

Какво пък, от повече глава не боли. Когато му дойде времето, ще накарам Марк или Розен да препродадат целия този боклук. Поне ще взема достатъчно пари, за да си плащам сметките в бара. Започнахме преговорите точно в пет часа в един от салоните на хотел „Денис“. Когато приключваме, часът е девет и половина. Благодарение на условията, поставени от събеседниците ми, получавам нова едномесечна опция за триста хиляди долара. Имам всички основания да бъда доволен.

Адвокатът със светлите очи прави всичко възможно, за да се окаже до мен в момента, когато цялата група напуска салона.

— От Джо Лупино разбрах, че пристигате директно от Йемен.

— Доставих там пратка плодов сладолед. Съжалявам, но не запомних добре името ви?

— Олифан. Джеймс Монтегю Олифан.

И ми отправя нова, нелишена от чар усмивка.

— Мога ли да ви поканя на вечеря някой ден, след като сключим сделката?

— Защо не?

Трябва да се отбележи, че именно през този ден срещам за пръв път Олифан, който ще играе съществена роля в аферата с „Белият Слон“. Юли е и вечерята, за която разказах в предговора, ще се състои в действителност чак след два месеца, на 18 септември.