Пол Сюлицер - Fortune

Оставам в Монтего Бей дванайсетина дни — повече, отколкото бях предвидил, но всеки път ми е все по-трудно и по-трудно да се разделям със сина си. При все това на 3 септември заминавам. Посока — Джърси, където все още се намира Хасан Фезали. Синът на пустинята се е окопитил и почти напълно се е възстановил, като се изключи леката сърдечна аритмия, която го спохожда от време на време. Той се подсмихва от шезлонга си:

— Сега пък слонове ли ловим?

Което ще рече, че е в течение на плановете ми в Атлантик Сити, и то без да е напускал „Лонгвил Манър“. И тъй като съм сигурен, че не го е научил от Марк Лаватер, решавам, че информацията е дошла най-вероятно от Азиз. Оттам заключавам, че принцът е идвал в Сен Елие… и че в Риад или в Кайро няколко глави здравата са се разтреперани, когато Негово височество се е заел да уточнява кой е виновен за отвличането на Хасан.

— И за какво си говорихте с Негово височество?

— За някой си Цимбали — жалко подобие на международен финансист, на когото понякога му хрумват странни идеи. Един Аллах знае защо, но Негово височество изпитва особена симпатия към него.

И без да ми даде възможност да отговоря, Хасан настоява да му представя подробен отчет за разходите си по операция „Плодов сладолед“:

— До последния цент, млади момко. Не бива никога да задлъжнявате на собствения си джоб. Изпратете ми сметката, ако обичате.

— Ще я изпратя.

— Защото ще ви се разсърдим, ако не го сторите.

Времето в Джърси е прекрасно. Бонбонено розови англичани разхождат телесата си, един ферибот на „Сийлинк“ влиза в залива Сент Обен и скрива от погледа ни замъка „Елизабет“. През Втората световна война англо-нормандските острови са били окупирани от двайсет хиляди немски войници и през цялата окупация е загинал един-единствен човек — някакъв французин, избягал от ФРАНЦИЯ, който решил, че дебаркира на свободна английска земя. Двамата с Хасан се умълчаваме. При все че ми се иска да му задам два-три въпроса: как е бил отвлечен, от кого, защо, открили ли са истинските виновници, основателна ли е хипотезата ми, че те са принадлежали към най-близкото обкръжение на Азиз, каква е била точно ролята на Мартин Ял и каква е съдбата на виновниците? Прекалено много въпроси. А аз познавам моя бедуин — ако искаше да знам отговорите, вече да ми ги е казал.

Той протяга ръка и докосва китката ми.

— Благодаря, Франц. Благодаря за всичко. Нямам намерение да хвърлям топа в близко време, тъй че ако някой ден…

Ставам — трябва да се връщам в Ню Йорк, където ме чака страхотно много работа.

— Инш-Аллах, Хасан. Или Мектуб, ако предпочитате.

Огромната му костелива лапа почти смазва деликатната ми ръчичка и аз си тръгвам. В Ню Йорк съм на 6 септември — един от онези просмукани от влажна жега дни, чиято тайна е патент на Голямата ябълка и които са изключително мъчителни дори за мен, любителя на трийсет и петте градуса на сянка. Следващите дни са истински кошмар. Защото след решаването на проблема с покупката тозчас възникват куп други проблеми.

Като въпроса с финансирането, например.

Той е прост. За поставяне. Разрешаването му е друга опера. Измежду четирите представени ми проекта, в крайна сметка се спирам на този на калифорнийските архитекти и решавам да инвестирам необходимите за реализирането му петстотин милиона. Ванденберг предприема съответните постъпки и на 14 септември една филаделфийска банка изявява готовност да ми отпусне заем от четиристотин милиона. При две условия: първо, да им представя неопровержимо доказателство, че наистина притежавам така наречените собствени капитали, или с други думи, личен влог от сто милиона; и второ, да бъде категорично удостоверено, че нито аз, нито съдружниците ми, ако се обзаведа с такива, имаме каквато и да било близка или далечна връзка с онези особи, които банкерите свенливо окачествяват като „съмнителни лица“.

Вече изплатих двайсет и пет милиона. И смятам да изплатя още толкова. Но нито цент повече. И без това една вноска от петдесет милиона върху деветдесетте, с които разполагам, ми изглежда баснословна — досега никога не съм играл толкова на едро, — тъй че е изключено да отида по-далеч.

Оттук следва, че се налага да си намеря един или няколко съдружници. Тези достопочтени люде, чиито имена още не знам, трябва да отговарят на няколко изисквания: да вярват непоколебимо в рентабилността на едно казино, да не хранят неистова омраза към игрите като цяло, да не се страхуват от… да речем, наследниците на Кръстника и най-вече самите те да не са Кръстници, синове, племенници, братовчеди и изобщо роднини на Кръстници, та ако ще и необозримо далечни. Освен това трябва да разполагат с петдесет милиона долара, които да снесат незабавно.