Пол Сюлицер - Fortune

— Идвам по повод на австрийското момиченце. Трябва, тъй да се каже, да я върнете.

— Тя не е тук.

— А къде е?

Обяснявам, че, тъй да се каже, отсъства. Но ако иска да пребърка чекмеджетата… Той прави обиколка на апартамента, като надзърта дори под леглата, в гардеробите и в баните.

— Няма я, значи?

— Току-що ви казах това.

Той продължава да смуче фаса си и в ъгълчетата на устните му се процежда малко никотин, примесен със слюнка. Гадория!

— Лично на мен — промърморва той, — изобщо не ми пука за туй австралийче…

— Австрийка.

— Все едно, тъй да се каже. Но законът си е закон. Върнете ли малката, ш’си спестите неприятностите. Не я ли върнете, ш’си имате неприятности. Щото аз, тъй да се каже, съм натоварен с разследването. Няма ли да ми кажете къде е?

Бих отказал да му кажа дори да приличаше на Робърт Редфорд. Но външността и държането на това четвърторазредно ченге далеч не разрешават проблема. Цялата тази история ми се струва просто гротеска. А е и крайно време да приключа с нея и още същия ден вземам решението си, основаващо се на обичта, която изпитвам към това дете.

— Джими, искам да осиновя Хайди. Официално. Направете необходимото и се осведомете за постъпките, които трябва да се предприемат. И НЕ МИ КАЗВАЙТЕ, ЧЕ НЕ Е ЧАК ТОЛКОВА ЛЕСНО!

— Не трябваше да затръшвате вратата под носа на хората от генералното консулство. Досието, което са съставили за вас, не е от най-ласкавите — нямате постоянно местожителство, не сте женен и ръководите казино…

— А нямат ли нещо и за трафика ми на наркотици? Излиза, че съм мафиот, така ли?

— За един съдия, живеещ вдън тиролските чукари и осведомен от хората, които изхвърлихте на улицата…

— Джими, искам да осиновя Хайди. Отдавна мисля по този въпрос. Тъй че действаме. Сигурен съм, че Анна Мозер ще се съгласи. Хайди и Марк-Андреа също. Нападай!

Затварям телефона. И без това отделих прекалено много време на тази подробности. Англичанина ме чака. Денят е 16 април.

За да осигури дискретност на срещите ни, той чисто и просто на свой ред се настанява в „Пиер“ и двамата се преструваме, че не се познаваме. Предпазни мерки, които намирам за смешни, но той държи на тях.

— Става дума за Валхер. Валхер е бивш приятел на Карл-Густав Бау…

— Известно ми е кой е Валхер. Искам да знам преди всичко дали е съучастник, или не в отвличането на Баумер. Да, или не?

Двоуми се. Предчувствам, че ще ми отговори: не е чак толкова лесно.

— Не е чак толкова лесно — отговаря ми. — Вече два месеца го следим по петите. На два пъти ходи до Насау, където и двата пъти се срещна с един и същи банкер, който се казва…

— Не ме интересува.

— Една от срещите се проведе в хотелска стая, където на някого му бе хрумнала чудесната идея да монтира подслушвателна уредба. Пълният запис…

— Който казва какво, в най-общи линии?

— Че Валхер има два милиона долара на шифрована сметка.

— Може да ги е наследил или да ги е спечелил на румънска канаста.

— Или пък да ги е източил от касите на своята банка. Но той не е извършил нищо такова. Ако си бяхте направили труда да прочетете преписа от разговора му с банкера, щяхте да забележите, че в един момент Валхер казва: „Тези пари спят вече две години и половина…“ — и заявява намерението си да вкара в действие капитала си. Две години и половина, господин Цимбали. Пресметнете — връщаме се към октомври 74-а.

Това ми напомня нещо. Англичанина се усмихва.

— Именно през октомври 74-а Баумер изчезва, за да се появи след това в Насау. На 14 октомври 74-а Валхер на свой ред заминава за Насау, за да се опита, както сам твърди, да вразуми Баумер. Според мен той се е възползвал от това пътуване, за да си открие шифрована сметка. Валхер е банкер, а нито един банкер не би оставил два милиона долара да спят по сметка, без да се опита да ги умножи. Освен ако няма основателни причини за това.

— Кога се е провел разговора между Валхер и неговия банкер от Насау?

— На 2 април.

Сиреч в събота, един ден след като подписах договора за преотстъпването на четирийсетте и девет процента. Съвпаденията започват да стават повече от очевадни.

— Друго нещо — продължава Англичанина. — Съвсем случайно се оказа, че личният телефон на Валхер се подслушва. На 30 март вечерта Валхер получава много интересно телефонно съобщение. И много лаконично. Ето буквалният препис от него: „Ерни? Обажда се Ейби. Исках просто да ти съобщя, че всичко е уредено. Доскоро.“ Веднага се заехме със задачата да установим кой би могъл да бъде този тъй немногословен Ейби. Наложи се да преровим картотеката си и да се върнем с цял месец назад — на 12 април Валхер е вечерял с някой си Ейби Уейсман. Това име говори ли ви нещо, господин Цимбали?