Пол Сюлицер - Fortune

— Златният е за Уте Йенсен в Лондон. Тя ще убеди гаджето си, тоест Турчина, да ми направи услугата, за която го моля. Дори и да се наложи да му дръпне един пердах с тая цел. Другият е за Сара. Марк?

— Да?

— Внимавай, когато пристигнеш в Кейп. Не знаем каква игра играе Олифан. Въздържам се самият аз да замина за Южна Африка, тъй като се опасявам, че Калтани са наредили да ме следят. Не е изключено да го направят и по отношение на теб.

— Добре.

Приближаваме „Пиер“. Чувствам се добре, някак лек, преливащ от енергия. Иде ми да танцувам, както танцува името ми.

— Марк.

— Ммм?

— Ще победя.

Април, целият месец май и значителна част от юни. Общо почти три месеца на размисъл и изчакване. През които от време на време правя кратки посещения в „Белият слон“ и в Сан Франциско, където Ли и Лиу умножават многократно взетите от самия мен предпазни мерки, обграждайки малкото ми семейство с истинска преторианска гвардия — навсякъде щъкат типове с дръпнати очи, сякаш около моите хора са заели кръгова отбрана всичките шейсет хиляди китайци, живеещи в Сан Франциско.

Ли, Лиу, Калибан и Марк Лаватер единствени са в течение на подготовката на онова, което наричам моя шедьовър на измамата. Калибан често ме придружава, когато отскачам до Сан Франциско, но не само заради нареждането на Миранда да не се отделя и на милиметър от мен, а и защото тримата с Ли и Лиу са се сприятелили и кроят планове да започнат съвместен бизнес, както и ще направят по-късно.

Периодът от началото на април до 20 юни е за мен преди всичко период на подготовка. На бавна, методична и най-вече строго секретна подготовка, включваща разработването на множество изключително сложни механизми, които, естествено, изискват съблюдаването на пълна тайна.

Това предполага и два вида пътувания — онези, за които могат да узнаят всички, включително Олифан и братята Калтани. И останалите. За последните не използвам обичайния транспорт, защото много лесно мога да бъда проследен. Обръщам се за съдействие към моя стар приятел Флинт, пилота от Палм Бийч, станал милиардер до голяма степен с моя помощ, тъй като именно благодарение на мен успя да натрупа луди пари, създавайки „Сафари“ върху територията на бившите мочурища, които притежаваше във Флорида. И той тутакси предоставя на мое разположение самолета си и самия себе си.

Посещения в Слона, кратки престои в Сан Франциско и подготовка. И още нещо, характерно за този период — срещи.

След подписването на договорите на 30 март в продължение на десет-дванайсет дни не се случва абсолютно нищо. Възстановителните работи са подновени, на всеки квадратен милиметър от „Белият слон“ кипи неистов труд и се очертава на 3 юни вечерта да сме напълно готови за официалното му откриване на следващия ден. Тъй че всичко върви добре. Освен за Хенри Чанс. Вечерта на 30 март го информирах за смяната на съдружника.

— Уейсман? Във Вегас познавах един Ейби Уейсман. Черни очила, петдесет и пет годишен, тънки устни и почти никога не говори.

— Точно така.

— В такъв случай, господин Цимбали, смятайте, че нямате повече казино-мениджър. Напускам.

— И дума да не става.

— Уейсман е подставено лице.

— Знам. Както знам и кой стои зад него. Но аз имам нужда от вас, Хенри, имам отчайваща нужда от вас.

— Съжалявам.

Часове наред излагам всевъзможни доводи, намеквам му, че се надявам на бързо подобряване на положението — не уточнявам, разбира се, в какво ще се състои въпросното подобрение, нито пък споменавам нещо за плановете си. Умолявам го. Защото действително имам жизненоважна нужда от един успешно функциониращ Слон и от тази гледна точка Чанс ми е крайно необходим. Накрая той ми прави лека отстъпка.

— Три месеца, господин Цимбали. Три месеца от момента на откриването. След което заминавам за Вегас или за Монте Карло.

Не го и моля за повече. Значи до септември. А до септември, едно от двете: или ще победя дракона Калтани, или от мен ще остане само пепел.

По същото време се случва и един доста неприятен инцидент, намерил първоначално израз под формата на във висша степен официално писмо от някакво австрийско министерство, в което господин Франц Цимбали се приканва да предаде на компетентните власти малката Хайди Мозер, и то колкото се може по-скоро. Изсумтявам in petto: „Да пукнат дано!“ и хвърлям писмото в кошчето. Имам си други грижи, а отношението ми към тиролката не се е променило ни най-малко, или ако се е променило, то тогава е в драстично противоречие с разбиранията на властите във Виена — нямам никакво намерение да се разделям с нея, още повече че Анна, нейната настойничка, напълно споделя вижданията ми по въпроса. Но си правя сметката без кръчмаря, тоест, без да взема под внимание пословичния административен инат. Десет дни след получаването на писмото, в „Пиер“ се явява един цивилен американски полицай. Той носи вехт шлифер, обуща на изкопния и непрекъснато смуче един угаснал фас.