Пол Сюлицер - Fortune

— На всичкото отгоре имаш наглостта да ми съобщиш, че в момента има опасност за живота на сина ти и на малката австрийка, без да говорим за моя собствен? Франц, понякога ми се иска да ти прережа гърлото.

Господи, и тя ли?! Не мога да отрека, че вдъхвам у жените най-топли чувства. И най-лошото, онова, което докарва Сара едва ли не до истерия, е, че е принудена да отстъпи, че трябва да остане с децата в името на почти майчинската обич, която изпитва към сина ми и малката Хайди. Как би могла да ги изостави, знаейки, че са в опасност? Трябва дори да се откаже, и то може би завинаги, от кариерата си. Бе поискала и бе получила шестмесечен отпуск, който ще продължи с още шест месеца, но без да е сигурна, че до септември всичко ще приключи. Срам ме е заради това, което ѝ причинявам, и заради положението, в което я поставям.

При все това на следващия ден сутринта, 15 март, тя успява да се пребори със себе си и ме изпраща до летището.

— Кои са хората, с които си имаш работа този път? Не е Мартин Ял, нали? Ако продължава така, ще започна едва ли не да съжалявам за него!

— Не, не е той.

— По-страшно ли е?

— Да.

Премрежен поглед под полупритворените клепачи, леко отметната назад глава:

— Ще победиш ли, Франц?

— Без съмнение.

— Тия ги разправяй на друг. Адски те е шубе, нали?

Малко остана да рухна — точно в този момент, там, в не особено чистата зала на поовехтялото летище на Сан Франциско. Изведнъж почувствах смазващата тежест на невероятното нервно напрежение, натрупало се през последните седмици. И перспективата за предстоящите седмици с непосилната работа, която ме очаква, далеч не ми донася облекчение. Прегръщам Сара и дълго я притискам към себе си, молейки я по този начин да ми прости, а може би и да ми вдъхне малко смелост.

— Сара, след това спирам. Каквото и да се случи.

Тя кимва с просълзени очи. Качвам се в самолета за Ню Йорк и отлитам за фронта.

30 март, 1977 година. Дванайсет часът на обед.

От едната страна на масата седим аз, Ванденберг, Розен и Марк Лаватер. От другата са се настанили — не братята Калтани, разбира се, които блестят с отсъствието си, не желаейки очевидно да са появяват на официални места — Олифан и още двама мъже, единият от които е бизнес-адвокат от италиански произход. Другият се казва, да речем, Уейсман. Преди няколко минути, докато съвещанието все още не е започнало поради закъснението на Олифан, Джими Розен ми е изпратил по веригата сгъната записка: Уейсман. Подставено лице на Калтани в няколко дружества. Ветеран от Вегас. Казино-мениджър в продължение на петнайсет години. Отнели са му разрешителното. Ненавижда Олифан. Опасен. Както винаги в подобни случаи, смачквам записката и я изгарям в пепелника… пред очите на самия Уейсман, чийто тъмни очила не успяват да смекчат остротата на погледа му.

— Когато кажете, можем да започваме, господин Цимбали — усмихва се Олифан.

Филип Ванденберг изважда от дипломатическото си куфарче документите, удостоверяващи, че по силата на преотстъпването в моя полза от страна на бившите ми съдружници от Макао на дяловете им в казиното, отсега-нататък аз съм единственият собственик на „Белият слон“. Разстила ги върху масата и ги побутва към противниковия лагер. Цари пълно мълчание, докато един след друг Олифан, итало-американският адвокат и накрая Уейсман се запознават с подробностите по сделката ми с Миранда. Първи взема думата Олифан:

— За мен е удоволствие да видя, че бившите ви китайски съдружници са приели офертата ви за откупуване.

— Пожарът ги разтревожи. Това е по-силно от тях — те просто не понасят казината, които горят.

— Но нали ни казахте, че според заключението на вашия застраховател пожарът е възникнал случайно?

Сега е ред на Джими Розен, който представя фотокопия на доклада на следователите от застрахователната компания, както и адресираното до мен на 24 март — тоест преди шест дни — писмо на Джак Гечъл, президент и генерален директор на Getchell & Harkin New Jersey Insurance Company.

В доклада пожарът се определя като злополука (късо съединение, предизвикано от една игрална машина), за която охраната на казиното не носи отговорност. В писмото си Гечъл ме уведомява, че ще покрие, както е и предвидено в договора, всички щети, дължащи се на пожара и на произтичащата от него намеса на пожарникарите. Подчертава, че цялостната оценка на щетите все още не е приключила, но че по всяка вероятност общата сума на компенсациите ще възлиза на около сто и петдесет милиона долара, като междувременно прилага бордеро за превод на седемдесет и пет милиона във филаделфийската банка, благодарение на които можем да започнем възстановителните работи. Олифан: