Пол Сюлицер - Fortune

— Остава (след съгласието на Миранда да продаде дяловете си) един основен проблем — финансирането на въпросната първа фаза. През юни 1976-а, когато започва историята с казиното, аз разполагам с малко повече от осемдесет милиона долара. Да речем, осемдесет и два. След освобождаването на Фезали към тях прибавям още десет от Лихтенщайн и ги докарвам общо до деветдесет и два. От които за покупката на „Белият слон“ плащам петдесет в качеството на „собствени капитали“. Остават четирийсет и нещо (имам и допълнителни разходи, като например хонорарите на Англичанина). И ето че току-що се задължавам да изплатя на Миранда шейсет милиона. Успявам да го направя благодарение на заем от двайсет милиона, който ми отпускат Ли и Лиу. Ще им ги върна на 30 март, веднага щом Калтани ми изплатят двайсетте милиона в замяна на четирийсет и деветте процента, които ще им отстъпя на тази дата.

Както виждате, МНОГО е просто.

Освен с удивителната си простота, първата фаза от моя план се характеризира и със състоянието (изключвам едва забележимата розова следа от бръснача на Миранда върху гърлото ми), в което ме оставя — почти напълно разорен. За да си осигуря все пак някакви средства и да имам поне с какво да живея и да пътувам — и да продължа да плащам на Англичанина, разбира се! — се наложи да ликвидирам всичките си позиции на финансовия пазар, да прекратя всички текущи операции и да продам, например, канадските и австралийските си облигации. Все още не съм опрял до супата на благотворителните организации, но като си помисля, че само преди девет месеца кротко се излежавах под лъчите на ямайското слънце без никакви грижи и с предостатъчно средства, за да живея най-малко триста и петдесет години, има от какво да се чувствам като ударен с мокър парцал по главата.

На 14 март аз, Ли, Лиу и Калибан вземаме самолета за Щатите. Присъствието на Калибан ми е наложено от Миранда.

— Цимбали, не знам дали вашият оригинален, за да не употребя по-силна дума, план ще успее. Съмнявам се. Но ми хрумна идеята, че вие и Калтани бихте могли да бъдете съучастници, чиято цел е да се отърват от злочестите тъпи китайци от Макао. Освен това не бих искала да развалям вълнуващото приятелство, което ви свързва с Калибан. Той ще бъде постоянно до вас и вие ще го държите в течение на всички ваши действия. И ако Калибан случайно установи у вас тенденция да вършите каквото и да било през главата ми, той мигновено ще ви лиши от вашата. Освен това дори Хенри Чанс е съгласен, че братовчед ми е експерт в областта на хазартните игри. Предвид онова, което възнамерявате да направите, двамата с вас имаме интерес „Белият слон“ да бъде възможно най-доходоносен. Приятно забавление, Цимбали.

И ето ме оборудван с един бодигард-шпионин, висок словом и цифром метър и седем сантиметра. Но преди да се хвърля в битката, трябва да реша още един проблем, който ми поставят Сара и децата. Колкото по-далече бъдат от театъра на бойните действия, толкова по-добре. Ли и Лиу:

— Опасяваш се да не би Калтани да им посегнат?

Как да не се опиташ да предвидиш всичко с противници от подобен калибър? Мартин Ял поне не поддържаше цял батальон наемни убийци! Нито пък би изложил на риск живота ми и живота на децата, подпалвайки казиното или която и да било сграда. Не, като се вземе под внимание какво им готвя на братлетата Калтани, рискът от физическа разправа в никакъв случай не е за пренебрегване.

Бих предпочел Сара и децата да напуснат американския континент. В краен случай да заминат поне в Ямайка, или, което би било още по-добре, във Франция, в Сен Тропе. Но не мога да прекарам Хайди през нито една граница. Така че ще останат в Сан Франциско под дискретното попечителство на Ли и Лиу.

Точно в това се опитвам да убедя Сара след завръщането си от Макао. Никак не е лесно. В подобни случаи тя придобива много бързо достойнствата на барутен погреб.

— Искаш да кажеш, че ще ми се наложи да остана тук може би до края на годината?

— Нищо не ти пречи да заминеш за Ямайка, за да се грижиш за скапаните си хотели.

— И да оставя Марк-Андреа и Хайди?

Направо е бясна. За Бога, защо не съм бизнесмен като всички останали? С постоянно местожителство, с офис, със секретарка за закачка, с работно време, с карта за местния кънтри клуб? Защо винаги се хвърлям презглава в най-шибани начинания, които ме карат да се излагам на безразсъдни рискове? (Защо, наистина? И аз това се питам.) И как го правя тоя номер един ден да съм мултимилиардер, а на следващия да се окажа практически разорен?