Пол Сюлицер - Fortune

— До вчера моят клиент, господин Уейсман, се безпокоеше за уреждането на проблемите със застрахователната компания. И ето че сега е спокоен, ако смея да се изразя така.

Поглеждам към Уейсман. Ако се съди по изражението му, той изобщо не се интересува от разговора ни. Който, разбира се, не е нищо повече от комедия. Олифан и съответно Калтани бяха първите хора след мен, които научиха за решението на застрахователната компания. Още повече, че това решение беше условие sine qua non за свикването на днешната среща. Просто спазваме условностите. И макар че никой от насядалите около масата не се заблуждава, всички се преструваме, че става дума за най-обикновена сделка.

След това всичко се развива много бързо. Подписвам договора, носещ датата 25 февруари 1977 г., по силата на който продавам на Уейсман четирийсет и девет процента от дяловете на Слона. Уейсман също го подписва. Получавам чек за четирийсет и девет милиона долара. Приключваме с формалностите. Всичко е наред. Двамата с Уейсман си стискаме ръка. След което, както сме се договорили, Ванденберг и Розен ни напускат. Оставам сам с Лаватер, лице в лице с триото.

Първоначално, веднага след излизане на официалното решение на застрахователите и съответно след определяне на датата и условията на настоящата среща, Олифан се противопостави на присъствието на Лаватер за втората част от сделката. Аз обаче категорично отказах да преговарям в отсъствието на моя френски съветник.

— Нямам тайни от него. Той знае всичко за делата ми. И ако се случи нещо с мен…

— Какво, по дяволите, би могло да ви се случи?

— Ами например, някоя злополука от рода на случайния пожар, опустошил Слона. Лаватер ще присъства.

И той присъства. Ням като риба, но налице. Това изглежда дразни итало-американския колега на Олифан, и то до такава степен, че той се усамотява със зеленоокия адвокат в един ъгъл на стаята и двамата започват да си шушукат. Накрая, изключително спокоен и все така усмихнат, Олифан успява да укроти събеседника си (не мога да отрека, че способността му да убеждава е далеч над средното равнище) и да го накара отново да седне до Уейсман, който не е мръднал от мястото си.

— Да приключваме, господин Цимбали. Вие получихте четирийсет и девет милиона долара в замяна на четирийсет и девет процента от „Белият слон“. Остава ни да осъществим две операции: вашето неотменимо обещание за продажба на още два процента на 4 август, от една страна, и от друга, превеждането от ваша страна на трийсет милиона в Панама, в банка…

Правя всичко възможно, за да изиграя най-искрено недоумение.

— Трийсет?

Усмивка на Олифан.

— Защото в рамките на договореностите, които постигнахте с… Знаете с кого…

— С братята Калтани, за да сме съвсем наясно.

Намигвам на Марк.

— Страхотни негодници, между другото. Само да им беше видял мутрите.

— Да, така изглежда — отвръща невъзмутимо Марк. — Казаха ми, че нямало по-големи обесници от тях.

Олифан изобщо не реагира, по-усмихнат от когато и да било. Бих се заклел, че той също се забавлява. Но явно не и неговото приятелче адвокатът, който започва да се мръщи.

Колкото до Уейсман, той все така витае някъде из облаците.

— Без имена! — казва приятелчето.

Олифан продължава, сякаш нищо не се е случило:

— Та, както казах, според постигнатите договорености след официалното подписване на договора, вие ще възстановите на купувача разликата между официалната и реалната цена. Официалната цена е петдесет и един милиона, реалната двайсет и един милиона, а разликата — трийсет милиона. Господин Цимбали, в действителност днес вие получавате, но вече неофициално — деветнайсет милиона и ще получите още два милиона, когато изпълните неотменимото си обещание за продажба на допълнителните и последни два процента, благодарение на които моят клиент господин Уейсман ще стане мажоритарен акционер на казиното, наречено „Белият слон“.

И всичко това бива избълвано на главозамайваща скоропоговорка. Наистина няма съмнение — той също се забавлява. Нежно измърквам:

— Не съм съвсем съгласен. Искам двайсет милиона още сега и един на 4 август.

Имам сериозно основание да настоявам за това — Ли и Лиу са ми приятели, но не мога да си позволя да ги накарам да чакат двайсетте си милиона, които ми заеха, за да мога да уредя сметките си с Миранда. И без това повече от приятелски жест бе, че не ми поискаха лихва (предложих да им изплатя в качеството на такава един милион на 4 август, но те отказаха).