Пол Сюлицер - Fortune

— И дума да не става! — изръмжава приятелчето на Олифан. — Деветнайсет сега и два на 4 август.

Кимвам на Марк. Той отваря дипломатическото си куфарче и изважда сандвичи със сирене и шунка и един термос с кафе. Пояснявам:

— Няма да излезем оттук без тези двайсет милиона. Разполагаме с предостатъчно време. Какво предпочитате, Олифан, шунка или сирене?

Този път Олифан отвежда приятелчето си в ъгъла на стаята. Шушукане. Връщат се на масата.

— Съгласни сме за двайсетте милиона — казва Олифан.

Но имам усещането, че дори той започва да губи търпение. Несъмнено съм отишъл малко по-далече от необходимото. Останалата част от операциите приключва без инциденти. Подписвам обещанието за продажба на 4 август на двата допълнителни процента, но при условие, че „Белият слон“ действително ще бъде открит на 4 юни, както е предвидено. Уреждам с Олифан подробностите по превода на двайсет и девет милиона долара по шифрована сметка в една банка на Бахамските острови, откъдето те несъмнено ще заминат за Панама или за някой друг данъчен рай. И този път наистина приключваме.

Двамата с Марк си тръгваме първи. Срещата се проведе в един нает за деня апартамент в хотел „Дрейк“, намиращ се на ъгъла на Петдесет и шеста улица и Парк Авеню. До „Пиер“ няма и километър. След около двеста метра питам Марк:

— Ти разбра ли защо исках да присъстваш?

— Олифан?

— Да. Какво е впечатлението ти?

— Странно. Как да ти кажа… От него се излъчва нещо като пълно безгрижие, почти непукизъм, което е доста необичайно за съветник на фамилия. А и ти помогна на два пъти — като убеди другия адвокат, че мога да остана, и най-вече при уреждането на въпроса за получаването на двайсет, вместо на деветнайсет милиона. Без него блъфът ти нямаше да мине. Независимо от сандвичите и кафето.

Олифан вече ми се е притичвал на помощ по време на срещата в Харисън, убеждавайки Калтани, че могат да приемат трите ми условия, без да се излагат на рискове. Марк продължава, донякъде разсъждавайки на глас:

— Бих казал, че непукизмът му е непукизъм на човек, който знае, че ще пукне от рак или от някоя друга неизлечима болест. Или пък играе някаква странна, необяснима игра… Тъй или иначе, просто не виждам какво цели.

— Може би има някаква връзка с Корбер и Южна Африка.

Хващам Марк за ръката, за да го накарам да спре.

— Марк, онзи банкер метис в Кейп, Балтазар. Той трябваше да влезе в контакт с Розен в случай, че открие нещо за Олифан…

На път за „Пиер“ изминаваме двайсетина метра по Мадисън Авеню, след това свиваме вляво. Също вляво от нас, на отсрещния тротоар, е „Тифани“. Застивам на място.

— Поисках от Балтазар да ми съобщи дали Олифан случайно не се готви да емигрира окончателно при гражданите банту без скъпата си съпруга, родом Калтани, но може би с малко джобни пари, заети от шуреите му. А Балтазар не отговаря и това започва да ми дотяга.

— И би искал да отида да го пораздрусам.

— Да. Но преди това ще отидеш в Лондон, при Турчина. Познаваш Турчина. Приятел ми е, но на света не съществува по-страшна гадина. Ако при Балтазар има нещо гнило, което може да го застави да си отвори устата, в случай че по един или друг начин му го напомниш, Турчина не може да не го знае. Тъй че отскочи до Лондон и питай Турчина как можем да накараме Балтазар да пропее. И оттам заминаваш за Кейп.

Пресичам улицата, по която вървим — Петдесет и седма източна.

— И кажи на Турчина, че ще му платя догодина, като ще му превеждам по сметка десет процента от всяка сума, за която ми бъдат предоставени неопровержими доказателства, че Олифан е прехвърлил от Щатите в Южна Африка.

— Ако е прехвърлил един милиард, здравата ще се озъбиш.

— Олифан не е могъл да открадне един милиард от Калтани. Ако изобщо е откраднал нещо. Ела.

Влизам в „Тифани“ и питам дали случайно нямат на склад слон от масивно злато. И сфинксът би завидял на невъзмутимостта им.

— С какви размери, господине? Разпервам ръце като моряк, който сигнализира на колегата си от друг кораб, после ги събирам, докато дланите ми се докоснат. И накрая с палеца и показалеца на едната ръка им показвам колко голям слон искам — два сантиметра и половина.

— Намира ли ви се такова нещо?

Намира им се.

— А същият, но от диаманти?

Могат да ми го доставят след четири дни. Оставям визитната си картичка и чек за сто хиляди долара или близо една пета от всичко, което ми остава. Излизаме от другата врата, към Пето Авеню.

— Да не си решил да носиш обеци? — любопитства Марк.