Пол Сюлицер - Fortune

Остава прословутата картотека на Чанс, в която той вписва може би от двайсет и пет години насам имената на всички играчи на едро от двете полукълба: „Господин Цимбали, самият аз ще ви гарантирам крайния успех в деня, в който видя тези играчи в моето казино.“ За въпросните V.I.P. клиенти той е съставил отделен план — те биха могли да се настанят било в един от апартаментите на Слона, било в някой от пищните хотели в Манхатън, като във втория случай е предвидено луксозно обзаведени хеликоптери да осъществяват совалката между Пето Авеню и Boardwalk в Сити. Дори нещо повече — всяка петъчна вечер играчите от Запада ще имат на свое разположение един боинг 747, нает от казиното и носещ емблемата на „Белият слон“, който ще излита от Лос Анджелис… с междинно кацане във Вегас. Върхът!

Имам, разбира се, пълно доверие в професионалната компетентност на Хенри Чанс, но за разлика от Калибан, който изцяло го подкрепя, от време на време се питам дали не бърка, като прилага методи, оказали се досега ефективни единствено във Вегас. Не бърка. И получавам доказателство за това през първите дни на юли. Самолетът на Флинт, с който се връщам от поредното си „дискретно пътуване в рамките на подготовката“, каца възможно най-тайно на летището в Нюарк. Този път отсъствам малко повече от седмица (но за сметка на това забивам последния пирон в скелето на моята измама) и първата ми грижа е да телефонирам на Чанс, за да разбера как вървят нещата. Той отговаря на въпроса ми с въпрос:

— Каква годишна печалба трябваше да носи Слона според предвижданията ви?

— Към осемдесет милиона долара.

— Добавете петдесет процента отгоре. Те са тук.

ТЕ, сиреч играчите на едро. За първи път от наемането си боингът в продължение на две последователни седмици прелита над големите американски прерии буквално претъпкан с клиенти. Сред тях има дори японци и китайци от Хонконг, способни за три дни да се разделят с един милион долара. Без да говорим за няколкото принца от Близкия изток!

Решавам да си дам едноседмична почивка в Сан Франциско. Междувременно Джими Розен ми съобщава, че е успял да стопира процедурата, предприета срещу мен от австрийската държавна администрация, и да издейства от един съдия разрешение, поставящо временно Хайди под мое попечителство. Така че оставам в Калифорния повече от предвиденото. Връщам се в Ню Йорк на 22 юли, тринайсет дни преди договорената за 4 август среща с Калтани, когато трябва да изпълня обещанието си за продажба на последните два процента. Англичанина ме чака в „Пиер“. Той следи Олифан от месеци и ме уверява, че всеки момент мога да го хвана за гушата. Но аз решавам да изчакам още малко. Казвам на Англичанина:

— Идеалният случай би бил да се видя с Олифан на публично място, където срещата ни би минала напълно незабелязано. Не искам да излагам живота му на опасност.

Усмивка.

— Нищо по-лесно от това, господин Цимбали. Отново по щастлива случайност сме в течение на разписанието на нашия човек, който най-редовно го съобщава на секретарката си. Имате ли предпочитания за деня?

— Понеделник 1-ви, вторник 2-и, сряда 3-и.

Тоест три, два, един ден преди да се озова лице в лице с Калтани. И по силата на обстоятелствата три, два, един ден преди началото на онова, което, в интерес на истината, може да бъде наречено по няколко начина: моят дълбоко личен завършек на една операция, която започна на 14 юни 1976 година, когато съобщих на Филип Ванденберг, че искам да си купя казино; моята атака, или още по-точно последната мазка върху моя шедьовър на измамата, над който се трудя вече двайсет и пет седмици.

14 юни 1976 г. — 4 август 1977 г. Точно тези дати биха могли да бъдат изписани върху надгробния ми камък с формата на слон, ако в отбранителния ми план се получи дори и най-малка засечка. Пресметнах: това прави четиристотин деветдесет и шест дни. Англичанина преглежда записките си и отбелязва:

— Според мен най-добре би било това да стане във вторник, 2 август. Както знаете, Олифан е меломан, но той е също и колекционер на съвременна американска живопис. В понеделник, 1 август, в Музея на модерните изкуства се открива изложба, която, ако се съди по предварително установеното му разписание, той възнамерява да посети на следващия ден. Ще бъде там към пет часа.

— Аз също.

— Колко време ви е необходимо да останете насаме с него?

— Най-много четвърт час.

Но срещата ни не продължава дори и толкова. Денят е вторник, 2 август, и часът е почти пет и половина, когато Олифан, предшестван от един от сътрудниците на Англичанина, се появява на четвъртия етаж на „Мома“. Когато ме вижда, той леко повдига вежди, едва ли не развеселен. И това е и ще остане единственият признак за удивлението му.