Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Не съм в състояние да преценя — поклати глава Пулър. — Пристигнах тук да разследвам убийството на един полковник и неговото семейство. Но все пак предупредих Роджър да приеме заплахите за сериозни.

— Защо?

— Такива бяха предчувствията ми.

— Наясно съм какво смяташ за моето отношение към личната безопасност на съпруга ми, но мога да те уверя, че непрекъснато мисля за нея.

— Но самата ти спомена, че той взема необходимите мерки. Има ли причини да вярваш, че съпругът ти наистина е в опасност? И че заплахите са свързани с убийствата?

— Една от жертвите е работила в компанията му все пак — въздъхна Джийн. — Но аз се съмнявам, че той изобщо е познавал тази жена. Не вярвам да е имал нещо общо с убитите хора. Какви биха били мотивите му?

— Не знам. Между другото, в момента водят ли се някакви дела срещу Роджър?

— Срещу него винаги се водят дела. Най-често от Агенцията за опазване на околната среда или от някоя екологична организация, но има и дела за трудови злополуки, заведени от роднините на жертвите.

— Какви по-точно са претенциите на еколозите?

— Не знам подробности, но общата идея е, че откритите мини нанасят големи щети на околната среда. Не бих искала да ме цитираш, но това е истината. На хората им писва и подават жалби в съда. Ако държавата прецени, че Роджър не изпълнява изискванията на закона или е нарушил някакви правила, тя предприема съответните действия. Това е причината за големия екип адвокати, които са на заплата в компанията. Всъщност защо питаш?

Пулър имаше предвид доклада за почвените проби, но нямаше намерение да го споменава пред нея.

— Добре де, излъгах — внезапно рече Джийн. — Имам и още един въпрос.

— Казвай.

— Защо всъщност си тук?

— Мисля, че го обясних съвсем ясно.

— Убили някакъв полковник, който дори не е бил на служба? Доколкото ми е известно, ти си от Седемстотин и първи отряд за специални поръчения. По-лесно би било да изпратят тук следовател от Форт Кембъл, но изпращат теб. Защо?

— Очевидно си добре запозната с военните структури — отбеляза Пулър.

— Баща ми е служил във флота, а доста от местните жители са били в армията. Направих си труда да проверя някои неща.

— С кого си разговаряла?

— Достатъчно е да кажа, че имам връзки. Така разбрах, че изпращането на човек като теб съдържа ясно послание: тук не става въпрос за обикновено убийство.

— Няма обикновени убийства — поклати глава Пулър.

— Значи не искаш да ми отговориш.

— Просто си върша работата, Джийн. Нямам какво друго да ти кажа.

Тя го остави пред мотела. Той я изчака да потегли, хвърли поглед към стаята си, а после насочи вниманието си към колата си, паркирана на четири-пет метра встрани от входа. Заобиколи в посока, обратна на часовниковата стрелка, и почти веднага забеляза нещо необичайно — няколкосантиметров кабел с оголен край, който блестеше на светлината на слънцето като късче злато.

Отпусна се на колене, надникна под колата, а след това се изправи и набра номера на Коул.

— Под колата ми има бомба — обяви той. — Имаш ли хора, които могат да я обезвредят?

Коул обеща незабавно да уведоми сапьорите и да дойде с тях.

Пулър седна на стълбите пред офиса и се замисли.

Явно в района живееха хора, които изпитваха силна привързаност към експлозивите. Сега вече имаше обяснение и за внезапната покана за обяд, която беше получил от красивата съпруга на Роджър Трент.

Бомбата се оказа доста по-елементарна от онези в изоставената къща. Поне такова беше мнението на пенсионирания сапьор, който пристигна две минути след Коул.

Изправен до нея, Пулър гледаше как специалистите демонтират бомбата и я прибират.

— Не са имали време — промърмори той.

— Какво? — погледна го неразбиращо тя.

— Бомбата е проста, защото не са разполагали с достатъчно време да направят нещо по-сложно.

— За какво говориш?

— Сестра ти ме чакаше тук, за да ме покани на обяд. Настоя да оставя колата си и да отидем с нейната. Не разбрах защо беше избрала „Вера Феличита“, но отидохме именно там.

— Завела те е в своето заведение?

— Да — кимна Пулър. — На връщане караше доста бързо. За свой късмет забелязах жицата и отпечатък от стъпка до колата си. Ако ги бях пропуснал, сега щеше да идентифицираш останките ми, ако изобщо откриеше такива.

Коул не отговори. Беше навела глава и замислено ровеше прахта с върха на обувката си.

— Обвиняваш я в съучастие? — попита най-сетне тя.