Дэвид Балдаччи - Ден нула

Пулър не каза нищо, но настроението му ставаше все по-мрачно.

Джийн огледа белезите по шията му.

— Близкият изток?

Той кимна.

— Помниш ли какво ти казах за младежа, в когото бях влюбена?

— Онзи, който не се е завърнал от Първата война в Залива?

— Приличаше на теб.

— Още ли ти е мъчно за него?

— Още — кимна тя.

— Но ако се беше върнал, ти нямаше да имаш всичко това — каза Пулър.

— Може би и сега го нямам.

Той бавно стана.

— Ще ме арестуваш ли?

— Не. Научих доста неща от този разговор и ти благодаря.

— Навремето бях пряма и открита. После се омъжих за Роджър и нещата се промениха.

Пулър се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.

— Какво мислиш да правиш? — извика след него тя.

— Да открия един убиец.

— Здравейте, мистър Строс, как сте?

Бил Строс спря и се обърна. Пулър се беше облегнал на колата си. Чакаше пред офиса на „Трент“ вече близо час.

— Пулър? Какво правите тук?

— Върша си работата — отвърна Пулър, отлепи гръб от колата и тръгна към него. — Имате ли време за няколко въпроса?

Строс погледна часовника си.

— Закъснявам за едно заседание.

— Няма да ви бавя много.

— Не може ли въпросите да почакат?

— Не, всъщност не.

— Добре тогава, слушам ви.

— Кой заповяда взривяването в неделя вечер? В пресата нямаше официално предупреждение.

— За какво говорите? — изненадано го погледна Строс.

— За взривовете в неделя вечер на един от обектите ви. Не сте ги обявили официално. Обикновено никой не върши подобни неща в неделя, може би защото се изисква специално разрешение. Но предупреждение към населението липсва. Имахте ли такова разрешение?

— Ще трябва да проверя.

— Роджър каза, че не знае нищо по въпроса. Кой в компанията отговаря за тези неща?

— Аз, като изпълнителен директор. Но имам и много други задължения, затова съм принуден да делегирам някои дейности. Имаме специални хора, които се занимават с разрешителните за взривове и разгласата сред местното население.

— С тях ли трябва да разговарям?

— Предполагам. За съжаление работните им места не са тук, а в Чарлстън.

— Как мога да се свържа с тях?

— Толкова ли е важно? Онези хора не са били убити от взривовете.

— Въпреки това е важно. Ще ми дадете ли телефоните им?

— Да — каза след кратко мълчание Строс.

— Чудесно. Очаквам утре да ги получа.

— Не съм сигурен, че…

— Напоследък виждали ли сте сина си? — прекъсна го Пулър.

— Не, защо?

— Просто питам. Членувате ли в клуб „Ксанаду“?

— Моля? Не, разбира се.

— Добре. Няма да ви задържам повече, защото ще закъснеете за заседанието.

Пулър се качи в колата си и потегли. Набра номера на Дики в движение и си уреди среща с него късно вечерта.

Пред мотела беше спряло лъскаво тъмносиньо бентли, а зад волана седеше Роджър Трент.

— Предполагам, че търсиш мен, защото само аз живея в мотела — подхвърли Пулър.

Трент беше облечен с тъмен панталон и бяла риза с разкопчана яка. Държеше запалена пура. Лицето му беше зачервено, а спуканите капиляри по носа му имаха тъмнолилав цвят. Лъхаше на алкохол.

— Не бива да шофираш в това състояние — добави Пулър.

— Нищо ми няма. Малка почерпка.

— Виждам — кимна Пулър и погледна шкембето му. — Някога да си мислил за диети?

— Лазиш ми по нервите, откакто се запознахме — изръмжа Трент.

— Теб човек трудно може да те обикне, Роджър.

За негова изненада Трент избухна в смях.

— Е, поне си откровен — каза той. — Чух, че днес си обядвал в компанията на красивата ми съпруга на едно място, наречено „Истинско щастие“…

— Поканата беше нейна.

— Не съм казал обратното. Но ти си приел.

— Да, приех.

— Добре ли прекарахте?

— Тя е много приятна компания. А каза ли ти какво се случи след това?

— Да, спомена, че някой бил сложил бомба под колата ти. Отбих се да ти кажа, че жена ми няма нищо общо с това.

— Благодаря, това е огромно облекчение за мен.

— Току-що си помислих, че между нас има много общи неща.

— Така ли? Например?

— Някой желае смъртта и на двама ни.

— На теб само ти звънят по телефона, а на мен ми залагат бомби — отбеляза Пулър.

— Задавал ли си си въпроса защо продължавам да живея тук? — попита Трент, облягайки се на вратата на бентлито. — Вероятно се досещаш, че бих могъл да живея където си пожелая.

— Вече знам, че жена ти предпочита Италия — кимна Пулър.

— Остави я жена ми. Говоря за себе си.