Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Добре де, наистина съм си задавал такъв въпрос. А в момента виждам, че направо те сърби да ми кажеш. Синдромът на голямата риба в малкото езеро, а?

— Не е толкова просто. Ще ти споделя нещо, Пулър: не изпитвам никаква нужда да бъда обичан. Изобщо. Не съм се захванал с въгледобива, за да бъда обичан. Предпочитам да ме мразят, защото това ме зарежда с адреналин. Много ми харесва, да знаеш. Сам срещу всички. В Дрейк съм аутсайдер, въпреки че наоколо няма по-богат човек от мен. Богат, но аутсайдер.

— Не си ли мислил за психиатрична помощ? — изгледа го Пулър.

Трент отново се разсмя.

— Харесвам те, не знам защо! А може би се досещам. Ти също ме мразиш, но на друго ниво. Казваш ми го право в очите, а не зад гърба ми като всички останали.

— Включително и семейството ти?

Трент изпусна кръгче дим и го проследи с поглед, докато се разсея във въздуха. Цикадите в близката горичка подновиха песента си.

— Вероятно — кимна той — Саманта не може да ме понася, да не говорим за онзи откачалник Ранди. А Джийн обича само парите ми.

— Голямо и щастливо семейство, а?

— Не мога да обвинявам хората — въздъхна Трент. — Веднъж ти споменах за завистта, помниш ли? И аз завиждам. На теб например. Бас държа, че си бил страхотен боец. Вероятно си се сражавал в Близкия изток и други места, откъдето си се върнал в куп медали.

— Сега ли ти хрумна това?

— Не, приятелю. Направих си труда да те проверя. Сигурно ти е било трудно там, но аз ще ти кажа едно — истинските сражения се водят на полето на бизнеса. За да спечелиш, трябва да си мръсник. Пътят към върха не е застлан с рози. Или убиваш, или ще бъдеш убит. А ако не си на върха, значи си на дъното. Там, където повечето хора завършват жизнения си път. — Той изтръска пепелта от пурата и отново я захапа.

— Благодаря за лекцията, Роджър — кимна Пулър. — А сега да си поговорим за финансовите ти проблеми.

Пурата потъна в устата на Трент и веселите пламъчета в очите му угаснаха.

— Какви финансови проблеми?

— Аз също си направих труда да те проверя.

— Информацията ти е погрешна.

— Имаш нов бодигард, който изглежда доста страховит. Бивш морски пехотинец, нали? Къде е сега? На твое място не бих се разхождал без охрана при всичките заплахи, които получаваш…

— Трогнат съм от загрижеността ти.

— Доколкото съм осведомен, нюйоркските банкери не са проявили съчувствие към финансовите ти проблеми.

Трент хвърли пурата и я стъпка с крак.

— Какви ти ги е надрънкала Джийн, да я вземат мътните? — избухна той. — Тъпа кучка!

По-малко от три денонощия. Това беше всичко, с което разполагаше Пулър. Реши, че е време да премине към конкретните неща.

— Бизнесът ти не е свързан единствено с въгледобива, Роджър — започна той. — Чух, че управляваш и газопроводи…

— Това пък какво общо има?

— Ти ми кажи.

— Няма нищо за казване.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Да си задлъжнял е лошо. Но истината е още по-лоша.

— Да не си дрогиран? — изгледа го Трент.

— Не съм. Просто се опитвам да ти дам съвет.

— Защо трябва да приемам съвети от теб?

— Защото са добронамерени.

— Голям образ си! — разсмя се Трент.

— Не съм. Ако нещата се развият както предполагам, със сигурност ще ти трябват повече морски пехотинци за охрана.

— Заплашваш ли ме?

— Ти си достатъчно интелигентен да прецениш, че заплахите не идват от мен, Роджър.

Трент се качи в бентлито, запали мотора и потегли.

Пулър остана да гледа след него с неприятното чувство, че патроните му са отишли нахалост. Дано Дики имаше нещо по-интересно.

Пулър пристигна малко преди десет. Наоколо беше тихо. Хората се бяха прибрали по домовете си. Съвсем правилно, помисли си той. Беше горещо и влажно, а комарите се вихреха с пълна сила. В такава нощ бе най-добре човек да си стои у дома.

Той навлезе в лабиринта от улички, следвайки маршрута, който вече беше изминал с Коул. След множество завои стигна до пожарната. Беше тъмна, както очакваше. Тук нямаше ток, така че хората си тръгваха привечер. Ролетната врата беше спусната, а може би и заключена. Слезе от колата, огледа се и подуши въздуха. Край ухото му бръмна комар и той светкавично го размаза. Но беше наясно, че това е сигнал за многобройните му побратими. Цял живот беше газил из блатата и знаеше, че появата им е неизбежна.

Заключи малибуто с дистанционното. Беше паркирал точно пред сградата. От сега нататък нямаше да оставя колата си без надзор. Пристъпи към ролетната врата, наведе се и дръпна дръжката. Вратата меко се плъзна по добре смазаните железни рамки. Отново се огледа, но наоколо беше все така пусто. Въпреки това дясната му ръка остана върху дръжката на пистолета. С лявата включи фенерчето, което беше взел от багажника. Лъчът му прониза мрака.