Дэвид Балдаччи - Бягството

— Излиза, че всичко, което правим, е безполезно.

— Не, естествено. Но искам да разбереш, че това, с което разполагаме, не е достатъчно. Самата аз все още не виждам светлина в тунела, а вероятно и ти. Така че трябва да упорстваме.

— Цял живот само това правя, Нокс.

Нокс беше успяла да издейства командировъчни, които покриваха престоя им в „Риц-Карлтън“ в центъра на Шарлът — разбира се, ползваха намаление, което би възпряло счетоводителите в Министерството на отбраната да си прережат вените. Получиха стаи на един и същ етаж, разделени от асансьорната шахта. Уговориха си среща във фоайето след трийсет минути.

Пулър взе бърз душ и облече чистите дрехи, които измъкна от сака си. После проведе няколко телефонни разговора, включително и с военната болница.

— Спокоен е — беше отговорът на въпроса как е баща му. Това означаваше, че старецът не крещи на никого, поне за момента.

Остави съобщение на гласовата поща на Шайрин, описвайки накратко къде се намират и какво са открили. Даваше си сметка, че съвсем скоро трябва да докладва на генерал Райнхарт и на партньора му от СНС Шиндлър. Все още не беше решил каква информация може да сподели с тях.

Погледна часовника си и побърза да излезе. Нокс вече го чакаше пред асансьора. Беше с кремава пола, изумруденозелена блуза и отворени обувки на висок ток, разкриващи розовия лак на пръстите й. Кестенявата й коса контрастираше на зелената материя и беше прибрана на кок. Държеше чанта-плик, а на раменете й небрежно бе наметнат шал. Пулър усети парфюма й и изведнъж се почувства леко замаян.

— В сравнение с теб съм доста зле облечен — обяви той, оглеждайки панталона си, трикотажната риза и старото кадифено сако.

— Добре си — каза тя.

— Къде ще вечеряме? — попита той, когато слязоха във фоайето. — Не познавам града добре.

— Запазила съм маса в едно заведение наблизо. Да отидем пеша.

— Можеш ли да ходиш с тези обувки? — попита той.

— Умея да пазя равновесие — усмихна се Нокс.

— Въоръжена ли си?

Тя кимна.

— Компактно оръжие с достатъчно мощ. Обикновено го използвам като резерва.

Беше топла и ясна вечер. Разходката им продължи не повече от двеста метра. В този късен час ресторантът се оказа доста пълен. Главно с добре облечени двайсет и няколко годишни младежи, които приличаха на адвокати, банкери, технократи и представители на други престижни професии. Пулър разгледа цените в менюто и й хвърли въпросителен поглед.

— Моите дневни доста се разминават с това тук — рече той.

— Спокойно, аз плащам.

Разделиха си бутилка вино, Пулър яде стек от говеждо, а Нокс — сьомга, печена на кедрова дъска. Накрая си поръчаха морковена торта и кафе.

Напуснаха заведението последни.

По обратния път Нокс го хвана под ръка и леко се облегна на рамото му. Той възприе това единствено като нужда от опора. Наведе се да срещне погледа й.

— Високите токчета не бяха добра идея — призна тя.

— Но много ти отиват. Също както и облеклото.

— Не бях сигурна, че си обърнал внимание.

— Обърнах внимание и на нещо друго — каза той. — На четиримата мъже, които ни следят. Двама на другия тротоар и двама зад нас.

— Заинтригували сме ги, така ли? — попита Нокс, без да извръща глава.

— Чакаха ни пред ресторанта, после се разделиха по двойки и ни последваха. Засега поддържат дистанция и не проявяват желание да се приближават.

— Но ни предстои да прекосим един доста пуст район. А в този час сме единствените хора, които все още се мотаят навън.

— Да свърнем вляво по следващата улица и да видим какво ще се случи.

Направиха го. Пулър не пропусна да види как Нокс отваря чантичката си, измъква пистолета и го стиска в ръка.

— Чувам стъпки — обяви тя.

— Виждаш ли онзи контейнер?

— Да.

— Като стигнем при него, ще изиграем малка любовна сцена.

— Добре, но после какво?

— Те ни превъзхождат в жива сила, затова се надявам да свалят гарда, дори и само за миг.

Продължиха с бавна крачка напред и скоро спряха до контейнера. Пулър се обърна към нея, отмести кичур коса от очите й, прегърна я през кръста и се наведе да я целуне. В момента, който устните им се докоснаха, в главата му нямаше романтични мисли. Може би защото беше зает да брои стъпките. Лявата му ръка беше около талията на Нокс, но дясната вече стискаше пистолета.

Докосна с устни шията й и прошепна:

— Три-две-едно…

Последва светкавично завъртане и пистолетите им се насочиха към четиримата, които се бяха приближили на два-три метра от тях. От смаяните им физиономии личеше, че са хванати абсолютно неподготвени.