Дэвид Балдаччи - Бягството

— Така те искам — каза той. — А сега се опитай да дишаш нормално. Дълбоки и бавни вдишвания като при йога. Дълбоки и бавни. — Изчака я да последва съвета му и добави: — Така вече е по-добре. — Времето за истинския разпит беше настъпило. — Кой те нае?

— С колко време разполагам, преди противоотровата да стане безполезна?

— Пет минути, а може би и по-малко при ускорен пулс. Тогава отровата нахлува в кръвоносната ти система по-бързо от оптималното.

— В това няма нищо оптимално — озъби се тя.

— Успокой се, Сюзан. Опитай се да нормализираш пулса си и отговори на въпросите ми. Кой ти възложи мисията да ме натопиш?

— С каква отрова ме инжектира? — изсъска тя.

— С органофосфат — невропаралитичен агент.

— По дяволите! А противоотровата?

— Пралидоксим хлорид. В комбинация с малко атропин за по-ефикасно действие. За всеки случай съм добавил и пилокарпин, който да балансира атропина.

— Значи имаш атропин, така ли? — попита Ренълдс, започнала да диша значително по-спокойно.

— Да — каза Робърт. — Кръстен на Атропа, една от трите мойри в древногръцката митология. Тя решавала кой как да умре. Доста подходящо за нашия случай, не мислиш ли? В крайна сметка ти си разчитала да бъда умъртвен с отровна инжекция заради твоето престъпление, а сега аз ти връщам жеста. Времето тече, затова ще повторя въпроса си: кой те нае?

— Не знам — остро отвърна тя.

— Грешен отговор — рече той.

— Казвам ти, че не знам! Инструкциите дойдоха на личния ми имейл чрез сложен секретен код.

— И ти извърши престъпление заради един имейл?

— Освен това се срещнах с един човек.

— Име?

— Той не беше от хората, които раздават визитки.

— Е, все пак разбрах, че е бил мъж — каза Робърт. — За кого работеше той?

— Не за САЩ.

— А за кого?

Тя вдигна вежди и леко разтърка нос.

— За Русия.

— Ясно — каза той. — Какво точно те убеди да направите?

— Това, за което те натопихме. Да осигурим таен достъп до системите.

— Но след като ме натопихте, е била извършена проверка. Защо да привличат вниманието върху непозволения достъп до системите?

— Те са проверили твоите начини за достъп, а не на някой друг.

— Значи ме хвърли на вълците, за да отървеш собствената си кожа?

— Нещо такова.

— А тайният достъп все още ли е актуален?

— Предполагам.

— И те го използват?

— Съмнявам се, че ще плащат за нещо, което не използват.

— Същевременно ти получаваш служба в Центъра — каза Робърт. — Интересно.

— Това няма нищо общо. Руснаците разполагат със свои ОМУ, едва ли им трябват чужди.

— Това е валидно само ако ти повярвам, че са замесени руснаците. Но аз не ти вярвам.

— Ти ме отрови. Мислиш ли, че ще лъжа?

— Мисля, разбира се. Защото си лъжкиня.

— Нямаш шанс, Пулър. Никакъв. Ще умреш.

— Руснаците са най-удобни за подобни обвинения. Като ги посочваш за свой източник, не проявяваш никакво творчество. Лично аз очаквах да се представиш по-добре.

— Колко време ми остава? Дай ми проклетата противоотрова!

— Найлс Робинсън заявява, че ме е видял в компанията на ирански агент — продължи Робърт, без да й обръща внимание. — И в неговия случай е същото — той едва ли би изрекъл тези думи, ако Иран действително е замесен. Следователно спокойно можем да извадим от уравнението тази държава. В момента разсъждавам на глас. А ти можеш да ми предложиш истинския отговор, когато ти е удобно. — Ръката му потъна в джоба на панталона.

— Гаден мръсник! Нямаш никакъв атропин!

Иглата на следващата спринцовка потъна в тила й, буталото бавно започна да се спуска. След няколко секунди тя клюмна на стола си, приспана от силния седатив. А „отровата“ беше най-обикновен физиологичен разтвор.

Вече беше претърсил къщата и беше открил сейфа с оръжейната колекция. Тук Ренълдс беше допуснала елементарна грешка — използваше същия код като този на охранителната система. Той бе стигнал до заключението, че е въоръжена, защото един пистолет липсваше от кутията си. Освен това засне с телефона си всички документи, които изглеждаха обещаващи. След което хакна лаптопа й и прехвърли файловете на флашката си.

Излезе от къщата, смъкна маската си и се отправи към пикапа, паркиран до отсрещния тротоар. Тръгна и се замисли за случилото се. Посещението му имаше и плюсове, и минуси. Признанието, че Ренълдс го е натопила, беше най-важният плюс. Освен това му беше дала и няколко важни улики, водещи към истината. Минусите, от своя страна, също бяха очевидни. Тя несъмнено щеше да съобщи на когото трябва както за появата му в дома й, така и за заплахите, които й беше отправил. А това щеше да ги предупреди, че се намира в района, и вече едва ли някой щеше да се съмнява, че е виновен. Не че преди това се бяха съмнявали.