Дэвид Балдаччи - Бягството

— Пази се, Нокс.

— Предишния път, когато се разделихме по подобен начин, ти откри труп в стаята си, Пулър.

— Нима искаш да кажеш, че имаш нещо общо с това?

— Разбира се, че не. Но имам заповед да работя по този случай съвместно с теб.

— Аз обаче нямам такава заповед. Предполагам, че не мога да ти забраня да се мотаеш наоколо, но с партньорството бяхме дотук. Поне от моя страна.

— Помисли си, Пулър. Хубаво си помисли!

— Ти си помисли, Нокс. Лъжите едва ли са най-добрата политика.

— Не съм те лъгала! — остро възрази тя.

— Но не ми каза и истината, нали?

Тя скръсти ръце пред гърдите си и погледна встрани. Това й е нещо като навик, помисли си Пулър. Не знаеше дали го прави неволно, или търси подходящ момент за поредната си лъжа.

— Не можем ли го обсъдим на някое не толкова публично място? — вдигна глава Нокс.

— Няма смисъл, особено ако ще продължаваш да увърташ.

— Ще бъда максимално откровена, обещавам. Какво ще кажеш?

— Скоро ще разберем — отвърна Пулър и тръгна към изхода.

Тя скочи, хвърли двайсетдоларова банкнота на масата и забърза след него.

Той я чакаше до колата си и преди да потеглят, каза:

— Аз карам, ти говориш.

Направиха ляв завой още на първата пресечка, а след това се насочиха към покрайнините на града. Левънуърт не беше особено голям. Прекосиха центъра с магазините и офис сградите, които отстъпиха място на жилищните квартали. Тук преобладаваха къщите с дворове, повечето от тях тъмни и почти сливащи се с околността.

— Искам да знам дали някой от тези, с които разговаряше, каза, че съм от Централната служба за сигурност — агресивно започна Нокс.

— Защо?

— Не е ли ясно защо? Изобщо не държа да парадирам с поста си.

— Значи все пак си служител на ЦСС?

— Отговори на въпроса ми! — настоя тя.

— Никой не ми е казал.

— Налучквал си, така ли?

— Не съвсем.

— В смисъл?

— Първата работа на всички униформени, които познавам, е да се представят с чин и длъжност в подразделението си. Независимо дали това се случва в Пентагона или в магазина, първата ми работа при подобна среща е да кажа: „Здрасти, аз съм старши армейски следовател от Седемстотин и първи отряд на ОКР със седалище в Куонтико“. Преди това бях старши сержант в трети батальон на Седемдесет и пети рейнджърски полк във Форт Бенинг. Чин, част, взвод, рота, батальон, бригада, дивизия, корпус — всичко това е буквално вградено в нашето ДНК. Всички сме прикачени към нещо и държим да уточним какво е то. Защото е въпрос на чест и на принадлежност. Факт, който потвърждава войнишката ни същност и който няма как да бъде заобиколен.

— А аз не ти се представих с чин, преди да ме попиташ — направи гримаса тя. — И не уточних частта, в която служа.

— При първата ни среща ти се обърна към мен с „агент Пулър“, но аз съм само следовател. Всеки униформен би използвал „господин“ или „следовател“, но никога „агент“.

— Пропуск номер две — раздразнено отвърна тя.

— Освен това ти изобщо не ми приличаш на военна, Нокс.

— Така ли? — обидено го изгледа тя и тялото й се стегна.

— О, изглеждаш в отлична форма, но работата не е там.

— Какво ме издаде?

— Имам петнайсет години служба в армията и съм син на военен. Това ми позволява да надуша униформата, независимо с какво е маскирана. Но при теб не стана така. Не надуших абсолютно нищо. — Той направи кратка пауза и попита: — Наистина ли си била в Ирак?

— Да. Но не в униформа. Събирах разузнавателни сведения.

— Което означава, че не си била на фронта.

Тя не реагира.

— Казах нещо, Нокс!

— Отбий — внезапно рече тя.

— Какво?

— Отбий и спри, Пулър.

Той насочи колата към банкета и спря.

Нокс включи лампичката над главата си, откачи предпазния колан, вдигна блузата си нагоре и смъкна панталона си до бедрото от лявата страна. Пулър я наблюдаваше, без да знае какво да очаква.

А след това го видя.

Дълъг червеникав белег, опасващ хълбока. Все още си личеше къде е имало шевове и въпреки че раната беше отдавна зараснала, изглеждаше доста дълбока.

— Шрапнели от мини и РПГ — поясни тя. — Бях в един конвой, пътувахме към Басра, когато ни обградиха бунтовници. Оказа се, че са доста по-добре въоръжени, отколкото очаквахме. Петима от хората ми загинаха, а аз не бях сигурна, че ще проходя отново. Шрапнелът засегна гръбначния ми стълб. Две седмици не усещах краката си. За щастие, парализата беше временна, причинена от възпаления и отоци. Доста дълго живях на кортикостероиди, но в крайна сметка хирурзите извадиха всички парчета метал от тялото ми. След това положих огромни усилия да се възстановя. И успях. Не напълно, разбира се. Когато вали, бедрото и задните ми части адски болят. Но, общо взето, се смятам за най-голямата късметлийка на света. За разлика от останалите членове на екипа ми.