Дэвид Балдаччи - Бягството

Беше от Нокс. С желание за среща. Той не й се обади веднага, защото не беше сигурен, че иска да я види. Освен това го чакаха няколко телефонни разговора.

По-късно взе душ и облече джинси и бяла риза. Седна на леглото да се обуе и едва след това й се обади.

— Къде изчезна, по дяволите? — вдигна на второто позвъняване тя.

Интересно кога е успяла да ме вкара в списъка с контактите си, помисли си той.

— Спах.

— Това е добре.

— Да. Какво има?

— Нови развития.

— По-точно?

— Предпочитам да ти ги кажа лице в лице.

Срещнаха се в заведението, където вечеряха предишната вечер. Той си поръча ребърца със сос „Джак Даниелс“, зеле и моркови с майонеза и печени на скара картофи. Зае се да унищожава всичко това, поливайки го обилно с „Бъдуайзър“.

Нокс си поръча салата и чаша вода. Тя огледа огромната порция в чинията му и отбеляза:

— Можеш да се храниш малко по-добре.

— Така е, сигурен съм, че консервираното месо в салатата ти и химикалите в дресинга няма да ти докарат рак след десет години.

Нокс се облегна назад и сведе мрачен поглед към салатата си, а Пулър се възползва от възможността да я огледа.

Носеше тъмносин панталон, кремава блуза и сако. Изобщо не приличаше на военнослужеща. Това му направи впечатление още при първата им среща.

УРС, помисли си той. Трябва да се дължи на УРС.

Беше убеден, че го очакват още много загадки. Довърши храната в чинията си, опразни халбата и я погледна очаквателно.

— Добре, а сега да поговорим за новите развития — делово рече той.

— Имам информация за хората, които са прибрали изгорелите трансформатори.

Той избърса устата си със салфетка и се облегна назад.

— Как го направи?

— Докато ти спеше, се обадих на няколко души и проследих някои улики — отвърна тя.

— Аха. И?

— Оказа се, че нямат нищо общо с военните.

— Вече имаш цялото ми внимание, Нокс.

— Това е всичко, което научих за тях. Просто не са военни. Все още не знам какви са.

— Ал Джордан спомена, че са били по-старши от него, а това ми прозвуча по военному.

— Проверих и него. Изразил се е образно. Мъжете били с костюми.

— И не са му показали документи?

— Той твърди, че поведението им е било доста заплашително.

— Аха. Ще ми позволиш ли един чисто технически въпрос? Как се отнасяш към УРС — като към военно формирование или като към нещо друго?

— Какво намекваш, Пулър?

— Нищо. Зададох ти най-обикновен въпрос.

— УРС е сто процента военно формирование. Ти много добре знаеш, че седалището му е във Форт Белвоа, а това е военна база.

— Така е, знам. Моят отряд от ОКР също беше там, преди да ни преместят в Куонтико.

— Тогава? — заядливо попита тя, сякаш умираше да чуе още някоя провокация от устата му.

Той реши да приеме предизвикателството.

— Аз също проведох няколко разговора — небрежно отвърна той.

— С кого? — попита с каменна физиономия Нокс.

— От доста години съм в армията, така че имам дълъг списък с контакти. УРС е създадено през хиляда деветстотин седемдесет и седма в Арлингтън Хол Стейшън, Вирджиния. Разузнаване, сигурност, последно поколение кибер оръжия. Доста солидна организация.

— Вярно е.

— Разделени сте на осем бригади, занимаващи се с различни разузнавателни операции, групи за подкрепа и специални отряди. Началникът ви е генерал-лейтенант — равен по чин със сегашния командир на ОКР.

— Познавам структурата на моето командване, Пулър. Спокойно можеш да прескочиш уроците по военна история.

— О, щях да забравя една организация, на която сте подчинени — невъзмутимо добави той. — Централната служба за сигурност.

Тя примигна, но това беше единствената й реакция.

— Учуден съм, че пропусна това уточнение — а именно, че си част от Централната служба за сигурност, която е подразделение на АНС.

— Много ми е трудно да повярвам, че някой в твоя списък с контакти знае към кого принадлежа и към кого не — поклати глава тя.

— Да или не?

— Какво?

— За АНС ли работиш?

Тя му показа служебната си карта.

— Тук пише УРС, Пулър.

— Знам какво пише — отвърна той.

Тя се облегна назад.

— Всъщност какво толкова ти пука за назначението ми? АНС, УРС или армията? — Нокс сви рамене и добави: — Всички сме американци. И работим за Америка.

Пулър я изгледа, но не каза нищо. Изражението му я накара да отмести очи. Той стана и хвърли няколко банкноти на масата.

— Пак ли ме зарязваш? — попита тя. — Това започва да ме дразни, пък и хората ще говорят. — Но тонът й не беше убедителен, а в очите й се четеше паника.