Дэвид Балдаччи - Бягството

— И двете.

— Впечатляващо. В днешно време не се срещат много младежи, които тренират по няколко спорта едновременно.

— Е, това все пак беше преди петнайсет години. А и колежът беше малък. В „Амхърст“ гребането беше на почит.

— „Амхърст“? Страхотно място.

— Вярно е.

— А кой те насочи към армията?

— Майка ми.

— Била е военнослужеща?

— Не тя, баща ми. Стигна до полковник, приключи с кариерата си във Форт Худ.

— В такъв случай защо майка ти?

— Беше убедена, че трябва да правя всичко по-добре от баща ми. Те са разведени.

— Не се разбираш с баща си, а?

— И така може да се каже — каза тя, засмука малко студен чай през сламката си, а след това започна да си играе с книжната й опаковка. — Хвърлих един поглед на твоето досие, разбира се. Баща ти е легенда в армията.

— Така го наричат.

— Истинска легенда.

— И така го наричат.

— Чух, че е в болница за ветерани.

— Да.

— Добре ли е?

Пулър погледна встрани.

— Справя се. Всички остаряваме, нали?

— Ако живеем достатъчно дълго. — Очите й се плъзнаха по белега на врата му. — Фалуджа? — махна към него тя.

— Не, Мосул. Сувенирът от Фалуджа е на глезена ми.

— Аз също бях там, но далече от фронтовата линия. — Поколеба се за момент, после тръсна глава и добави: — Не защото аз исках, а защото армията реши така.

— Чувал съм го и преди — каза Пулър. — Не е твоя вината, че не са те допуснали на фронта.

— И все пак…

— Нещата се променят, при това бързо.

— Те трябва да се променят. Да не забравяме, че живеем в двайсет и първи век.

— Съгласен съм — отвърна той и вдигна бутилката за тост. — Служил съм с жени, които бяха сред най-добрите бойци.

Дочакаха храната си в мълчание. Подновиха разговора едва след като чиниите им бяха опразнени. Пулър отново се върна на причините да са тук.

— Видя ли това, което видях аз по време на разпитите и прегледа на документите? — попита той.

— Първо трябва да ми кажеш какво си видял.

— Да започнем с предположението, че регистърът е точен и аз съм единственият посетител на брат ми през последните шест месеца.

— Окей.

— Ако той действително не се е срещал с външни хора, трябва да погледнем навътре.

— Някой от затвора?

Пулър кимна.

— И друг път се е случвало затворници да получават помощ отвътре.

— Сигурна съм, че ако това се е случило във ФВЗ, то е било прецедент.

— По-скоро безспорен факт, защото някой е хакнал компютърната система. Това е единственият начин вратите да се отворят след спирането на тока.

Заключението му почиваше върху признанието на Макри за вероятно манипулиране на системата.

— Има логика — съгласи се Нокс.

— Трябва да разпитаме всички надзиратели, които са били на смяна в онази нощ.

— Куп народ, не мислиш ли?

Той се облегна назад, видимо недоволен.

— Някаква друга работа ли имаш?

— Не. Какво трябва да търсим?

— Объркани отговори, колебание. Преди това обаче трябва да проверим служебните досиета на всеки от тях с надеждата да изскочи нещо.

— Ще отнеме доста време.

— Не ми пука колко време ще отнеме, Нокс! — раздразнено отвърна той и тупна с длан по масата. — Тази ситуация трябва да бъде изяснена.

— Какво точно означава „изясняването“ за теб? Да заловим брат ти и да го върнем в килията?

— А какво друго би могло да означава? — бавно попита Пулър.

— И аз се чудя — въздъхна Нокс, без да сваля поглед от лицето му. — Но ако е вътрешна работа, тя едва ли е била свършена от един човек. Което вече ми се струва прекалено.

— Не и ако се окаже вярно. Може би картината е много по-голяма, отколкото си представяме.

— А може би не е.

— Информирана ли си къде работеше брат ми?

— В СТРАТКОМ.

— Предполагам, че знаеш какво означава това. Мотив. Враговете на САЩ може да са го отвлекли заради информация, която да бъде използвана срещу нас.

— Вече говориш за шпионаж, Пулър — скептично поклати глава тя. — Къртица във ФВЗ?

— Случайно да имаш друго обяснение? — попита той.

— Не, нямам — призна тя.

— Все още не знаем кой е мъртвецът и какво е правил там. Уредих да го видим, но това ще стане утре сутринта.

— Истинска загадка. Как е възможно да проникнеш в затвора и да бъдеш убит там, без никой да забележи?

— Може би е по-лесно, отколкото предполагаш — каза Пулър.

Нокс го погледна въпросително, но той замълча.

— И така, кой ти заповяда да ме наглеждаш? — внезапно смени темата той.

— Никой не ми заповядал подобни глупости! — остро отвърна тя.