Дэвид Балдаччи - Бягството

— Например?

— Например за някакви хора, които са прибрали изгорелите трансформатори.

— Не знам нищо за това.

— А пожелахте ли да ги видите?

— Не.

— Добре.

Тя спря на място и той се принуди да направи същото няколко крачки по-късно.

— Накъде биете, Пулър?

— Задавам въпроси, за да получа смислени отговори.

— Какво имате предвид за трансформаторите?

— Всички мислят, че са били повредени от бурята.

— Но не и вие, така ли?

— Аз не мисля нищо. Но една елементарна проверка на останките от трансформаторите ще покаже дали е била използвана бомба.

— Бомба? — скептично присви очи тя.

— Да, бомба — натърти той. — Не можеш да взривиш нещо, без да разполагаш с няколко съществени неща — експлозив, детонатор, таймер или дистанционно.

— Наясно съм с това. А вие поддържате теорията, че някой е взривил трансформаторите и е блокирал генератора с единствената цел да измъкне брат ви от затвора. — Тя го изгледа намръщено и хладно добави: — Явно сте пропуснали да ме информирате, че си падате по конспиративните теории.

— Вие пък мислите, че бурята се появява отнякъде, прекъсва основното захранване, а допълнителното случайно спира точно по това време. Брат ми само това чака и бърза да се измъкне, въпреки че в затвора нахлува въоръжен отряд на военната полиция, повикан спешно от Форт Левънуърт. И, незнайно как, точно по това време започва стрелба, последвана от силна експлозия. Не станаха ли много съвпаденията? Да не говорим за неидентифицирания труп, който впоследствие откриват в килията му. — Той наклони глава, за да я вижда по-добре, и каза: — От изражението ви личи, че вече сте помислили за това. От което следва, че целият ни разговор до този момент е бил театър от ваша страна.

— Наистина ли, Пулър? Разбирате всичко това от изражението на лицето ми?

— Аз си вадя хляба, като разпитвам хора. Това има пряка връзка с израженията им. Хората може да говорят лъжи, но лицата им ги издават, особено очите им. Както вашите преди малко. Логично е да ви задам и следващия въпрос: какво става тук?

Нокс скръсти ръце, а токчето й нервно зачука по пода.

— Ситуацията е деликатна. Много деликатна.

— Разбирам — пристъпи към нея той. — Но не виждам пречки да я обсъдим по-подробно.

— Текущите ми заповеди изискват да пипам внимателно, докато работя с вас — рече тя. — И точно това възнамерявам да правя.

— Без да добавите нищо повече?

— Не и в момента. Ще отидем ли да хвърлим едно око на регистъра на външните посетители?

Оказа се, че той се поддържа в електронен вариант. Пулър и Нокс получиха достъп до него на един компютърен терминал, разположен в кабинка редом с помещението за свиждане. Пулър реши, че ще се върне най-малко половин година назад, а може би и повече. Седнаха един до друг. Коленете им се допираха заради дългите им крака и тясното пространство в кабинката.

— Редовно сте идвали на свиждане при брат си — обади се след известно време Нокс.

— Имате ли братя и сестри?

— Не.

— Е, в такъв случай едва ли ще ме разберете — каза Пулър.

— Но не виждам някой друг да му е идвал на свиждане — отбеляза тя.

— И аз не виждам.

— И сега какво? В регистъра не са отбелязани други телефонни разговори с външния свят освен с вас.

— Но това не ни предлага цялата история — отбеляза Пулър, заковал очи в екрана.

— В смисъл?

— В смисъл, че компютрите показват само това, което някой е вкарал в тях.

След тези думи той се изправи.

— Сега пък къде тръгнахте? — попита тя.

— Мисля да свърша малко работа.

— Каква по-точно?

— Да поговоря с разни хора.

Това им отне по-голямата част от деня. Наложи се да разговарят с много хора, да сверяват показанията им с офицерите, а след това отново да се връщат при тях за съответните уточнения. Свършиха чак в девет вечерта.

— Гладна ли си? — попита Пулър.

— Да. Закуската беше доста отдавна — каза тя.

— Познаваш ли Левънуърт?

— Не особено добре.

— Аз да. Хайде.

Използваха неговата кола, за да стигнат до едно заведение на главната улица, което предлагаше само пържена храна, а използваната мазнина беше стара колкото сградата, върху чиято фасада пишеше: 1953 г. Поръчаха си вечеря. Пулър поиска една бира, а Нокс се задоволи с чаша чай, натъпкана с лед.

— Тази храна ще означава допълнителни осем километра към сутрешния ми крос — обяви тя.

— Нямаш причина да се притесняваш за фигурата си — отбеляза той и отпи глътка бира. — Какво си тренирала в колежа? Гребане или баскетбол?