Дэвид Балдаччи - Бягството

— С какви мотиви? — изгледа я Робърт.

Нокс се завъртя към брат му.

— Кажи му каквото каза на мен, Пулър.

— Бил е яростен защитник на тезата, че Ирак не разполага с ОМУ, но въпреки това нападнахме тази страна. Ами ако е решил да накаже света и най-вече Америка?

— Помагайки на някой като Ренълдс? — възкликна Робърт. — Завежда я при някое скрито оръжие, за да го използва срещу нас? — Той поклати глава и добави: — Не вярвам, че това е възможно, Джон. Наистина не вярвам.

— В случай, че си прав, отговорът е някъде другаде. Но аз наистина не виждам смисъл в останалите теории.

— Все пак разполагаме с едно тактическо предимство — каза Нокс — Чух го по новините. Властите разследват това, което се случи в апартамента на Шиндлър. Жилищата под и над него също са пострадали. За щастие, не се споменава за други жертви. Името на Шиндлър засега се пази в тайна, но може би още не са го идентифицирали. Ренълдс, от своя страна, явно е убедена, че и ние сме мъртви, разкъсани на парченца от експлозията. Ако действително вярва, че завинаги се е отървала от нас, може би ще даде зелена светлина на своята мисия.

— И ще посвали гарда — добави Пулър.

— Именно.

— В такъв случай може би ще имаме шанс.

Пулър внезапно скочи на крака. Чертите на лицето му се опънаха.

— Какво? — извикаха в един глас Нокс и Робърт.

— Трябва да отидем на едно място, и то веднага!

— Къде? — попита Нокс.

— В кабинета на Ренълдс в АОЗС.

— Защо?

— Току-що си спомних, че там има нещо, което ще разбие на пух и прах цялата тая работа.

Къщата насред някогашната конеферма се намираше между Мидълсбърг и Пърселвил в щата Вирджиния. Там отдавна нямаше животни. Беше купена за пет милиона долара в брой, но се използваше не повече от четири месеца в годината. През останалото време собственикът й обикаляше света.

Рейнджровърът беше паркиран пред главния вход. Тук имаше персонал, който се грижеше за къщата през деня, и дежурен готвач вечер, за всеки случай. Но днес готвачът отсъстваше, тъй като помощта му нямаше да бъде необходима. Така в къщата имаше само един обитател.

Малкълм Ауст беше по джинси и широка бяла риза с навити ръкави, обул черни мокасини „Ферагамо“ на бос крак. Богатството му отиваше, вероятно защото го имаше по рождение. Лично не беше спечелил нито цент от него, но живееше с чувството, че потенциално опасната му работа като инспектор на оръжия за масово унищожение му дава всички права да се къпе в лукс. Беше петдесет и четири годишен, но изглеждаше по-млад, защото притежаваше достатъчно пари да се грижи за себе си. Спортуваше редовно и се хранеше само с екологични храни. Пъргавият му ум съхраняваше изобилие от факти, безценни тайни и безброй подробности от сложната стратегия, която усърдно прилагаше по света.

Той заобиколи малката маса в библиотеката си, облицована с дърво. Три от стените бяха покрити с рафтове книги и шкафове, а четвъртата, изцяло остъклена, гледаше към градината.

Ауст обичаше да е заобиколен от тежки томове, няколко от които бе написал сам. Но за разлика от мнозинството хора с прекрасни библиотеки той беше прочел всяка от книгите тук.

На масата имаше две високи чаши за вино. Храната беше на помощна масичка в покрити съдове, за да е топла. Той погледна часовника си и измъкна тапата на бутилка вино от личната си колекция. Това вино беше изключително, а тази вечер Ауст беше настроен само за изключителни неща.

Той чу боботенето на мотор, затръшването на автомобилна врата и потракването на високи токчета по каменните плочи.

Ауст напълни чашите с вино, обърна се и тръгна към входната врата. Миг по-късно я зърна, застанала на прага.

Беше облечена точно толкова съблазнително, колкото по време на скорошната им вечеря. А може би и малко повече.

Усмивката на Сюзан Ренълдс беше топла, игрива и загадъчно предизвикателна. Ауст усети как в тила му се появява приятна тръпка, която бавно плъзна по гърба му.

Устните й леко докоснаха неговите. Ръката му се плъзна надолу и нежно обхвана хълбока й. Пръстите му усетиха прашките под тънката рокля.

— Имам чувството, че от онази вечеря с теб ме делят години — каза Ауст, докато затваряше вратата зад гърба й. — Започна да ми липсваш в момента, в който се разделихме.

Той я поведе към библиотеката.

— Божичко, Мал! — възкликна Ренълдс, като видя подредената маса. — Прекрасна е!

— Като гостенката ми — отвърна Ауст и галантно й целуна ръка.

— Ако продължаваш по същия начин, ще реша, че имаш някакви намерения — каза с усмивка тя.