Дэвид Балдаччи - Бягството

— Да изясним този въпрос още сега — погледна я в очите той. — Наистина имам намерения.

— Аз пък си мислех, че си изтощен след дългото пътуване. Изненадах се, когато ме покани на вечеря. А когато се обади и ме помоли да се срещнем тази вечер, останах смаяна. — Замълча за миг, после добави: — Смаяна, но доволна…

— Непрекъснато пътувам, свикнал съм. Но признавам, че последното ми дойде в повече. Прибрах се преди седмици, но все още се чувствам изморен.

— В Заир трудно се влиза и още по-трудно се излиза.

— Така е. Но мисията ми беше изключително важна.

— Може би най-важната, Мал.

— Защо не седнем? Отворил съм бутилка от любимото ти вино.

Ренълдс погледна етикета и се усмихна.

— То е свързано с най-хубавите ми спомени.

— Да се надяваме, че тази вечер ще прибавим още един към списъка — отвърна той.

Седнаха на масата.

— Предполагам, че в АОЗС цари пълен хаос — мрачно каза Ауст. — Донован беше добър човек и отличен специалист.

— Ужасно е. Всички сме като попарени.

— А и тази експлозия в центъра на Вашингтон — добави той.

— Чух за нея. Никой не знае причините. Има жертви, но имената им все още не са обявени. Аз обаче не мисля, че тя има нещо общо със смъртта на Донован.

— Как върви работата ти в Центъра?

— Както вече спомена, мисията е изключително важна — разпери ръце тя. — Трябва да продължаваме напред въпреки смъртта на нашия ръководител.

— Естествено — каза Ауст.

— Макар и много отдалечен географски, Заир вероятно ти се е сторил доста екзотична и спокойна страна, особено ако я сравниш с насилието в Сирия.

— Сблъсквал съм се с много диктатори като Асад. Той прави всичко възможно, за да му се размине. Лъже, мами и крие каквото може.

— Много ли са химическите оръжия, които е успял да скрие?

— Сюзан! — укорително я погледна той.

— Знам, че не обичаш да говориш за работата си, но няма ли да ми подскажеш нещо?

— Не мога, скъпа моя. Изчакай официалния доклад и ще получиш възможност да го прочетеш отначало докрай. — Той вдигна чашата си и я приближи към нейната.

Чукнаха се и отпиха.

Ауст докосна устните си със салфетката.

— Мога само да те аплодирам за начина, по който привлече вниманието ми към катастрофалната ситуация в Африка — рече той.

— Основната ни работа в Центъра е да разкриваме подобни сценарии и да ги спираме по най-бързия начин — отвърна Ренълдс. — Разбира се, когато е възможно.

— Носеха се слухове, че се въоръжават, но не бях много склонен да им повярвам. Ти така и не ми каза как успя да проникнеш толкова дълбоко в нещата.

— Чрез различни канали. Разполагаме с агенти по целия свят, включително и в Заир. Но оценките ни са най-общи, Мал. Ти си този, който стига до детайлите.

— Може би бяхме малко закъснели — каза той и загрижено сбърчи чело.

— В какъв смисъл?

— В доклада ми ще намериш всичко за Заир, но мога и сега да те запозная с някои детайли.

Той остави чашата си на масата и разтърка палец и показалец.

— И друг път си го правил — отбеляза тя. — Най-вече когато си нервен.

Без да обръща внимание на думите й, Ауст навъсено добави:

— Предадох ти конкретни сведения за обекта.

— Точно така. А аз ги препредадох по-нататък.

— Но когато стигнахме на място, обектът изглеждаше така, сякаш някой го беше посетил съвсем скоро.

— Кой?

— Още не се знае, там е работата. — Дланта му внезапно се стовари върху масата с такава сила, че виното се разплиска. — Май ще излезе, че не си ми казала всичко, Сюзан.

— Успя ли да споделиш с някого тези подозрения?

— Не искам да всявам паника на базата на непълни сведения.

— Но защо не можеш да си сигурен?

— На обекта нямаше никой. Само скривалището. Точно там, където трябваше да бъде.

— Е, тогава?

— Ти добре знаеш колко педантичен съм в работата си.

— Разбира се, Мал. В това отношение си истинска легенда.

— Кутиите бяха в подземен бункер. На три метра под повърхността. Пръстен под, бетонни стени и покрив.

— А там нямаше никой, така ли?

— Имало е.

— Откъде знаеш?

— Открихме две гилзи и кръв. Много малко, но имаше.

— Педант, както винаги.

— В пръстта имаше и нещо друго.

— Какво?

— Изровихме шест метални кутии, високи около метър и половина и адски тежки.

— Предполагам — каза тя.

— Но те бяха заровени в пръстта, разбираш ли?

— Е, и? — погледна го с очакване тя.

— Следата беше почти незабележима, но безспорно беше там.

— Каква следа, Мал?

— От още три кутии. Виждаха се останалите от тях вдлъбнатини.