Дэвид Балдаччи - Ничия земя

— Нищо, нищо — отвърна замислено Пулър.

Той стана и отиде до труповете на нападателите. Съдебна лекарка оглеждаше един от тях.

Пулър показа значката си и попита:

— Установихте ли причината за смъртта?

Жената кимна и посочи двата трупа, положени до този, който оглеждаше.

— Онзи вляво е с премазана каротидна артерия. Другият вдясно е със смазана трахея. А този тук — със счупен череп.

Пулър се замисли върху думите й, след което попита:

— А стрелците отвън?

— Същият тип рани. Нямам представа какво оръжие е използвано.

— Не мисля, че ще откриете оръжието — каза Пулър.

— Защо? — учуди се жената.

Защото оръжието изчезна, помисли си Пулър.

По дяволите!

Роджърс включи рязко на скорост и потегли. За щастие, бе паркирал белия микробус далече от бара, или с други думи, извън периметъра, който полицията бе оградила. А преди това успя да се измъкне през задния вход, преди ченгетата да стигнат до там.

А те, ченгетата, бяха навсякъде. И бяха видели какво е направил. Накъдето и да погледнеха, щяха да видят трупове. А онзи високият мъж, който спаси живота му?

Джон Пулър от ОКР. Военен полицай.

Възможно ли бе появата му да е чиста случайност, или просто го беше метнал?

Въпреки всичко този човек бе спасил живота му. Роджърс искаше да се върне и да разбере кой е Джон Пулър и какво прави там. Но тъй като воят на сирените се усилваше, стигна до извода, че е по-разумно да се оттегли. Натисна педала на газта.

Отби се в мотела, събра малкото си вещи, отнесе ги в микробуса и потегли. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне. Той плъзна ръка по белега на главата си и притисна силно мястото. Погледна раната на ръката си. Не чувстваше болка, освен това забеляза, че не кърви много.

Потри главата си. Мразеше онова нещо вътре, но и го обичаше заради нещата, които можеше да прави с лекота.

Аз съм като чудовище от научната фантастика.

Но разполагаше ли с милиарди долари, дори научната фантастика можеше да се превърне в реалност, макар и краткотрайна, с всички произтичащи странични ефекти и неблагоприятни последици.

Неблагоприятни последици.

Това беше изразът, използван в доклада. Не му бяха позволили да го прочете. Наложи се да открадне един екземпляр.

А когато осъзнаха какво всъщност са направили? И колко неблагоприятни могат да бъдат последиците?

Роджърс насочи вниманието си към пътя отпред. Най-належащата му цел бе да си намери нова работа. Не можеше да се върне в „Камуфлаж“, но поне имаше малко пари.

В следващия миг се наложи да отбие от пътя и да натисне рязко спирачките. Наведе се през прозореца и повърна. Болката пронизваше цялото му тяло, всичките му крайници. Ако обичайната скала на болката бе разграфена от едно до десет, това, което изпитваше сега, можеше да се оцени на сто. Или на хиляда.

През първите двайсет години това му се бе случвало само по веднъж годишно. Но през десетте години, които бе прекарал в затвора, честотата се бе увеличила до веднъж на шест месеца.

А най-лошото бе, че от предишния пристъп бе изминал по-малко от месец. Тогава седеше в килията, вперил поглед в стената. Нямаше представа за времето, освен че е някъде между полунощ и призори. Наложи му се да впрегне цялата си нечовешка сила и самоконтрол, за да не закрещи. Бе сграбчил решетките на килията и бе почувствал как металът започва да се огъва в ръцете му. Веднага ги бе пуснал, защото последното нещо, което искаше, бе надзирателите да видят, че с достатъчно силен, че да изкриви стоманените пръти.

Тогава се бе хвърлил на пода и се бе вкопчил в бетонната основа на леглото си, покрито с тънък матрак. Всъщност беше се вкопчил в безценния си живот, свит на кълбо на пода, измъчван от безмълвна агония. Когато кризата премина, имаше чувството, че всеки нерв в тялото му изгаря в адски огън.

Роджърс не чувстваше болка. Нещото в главата му го бе лишило от подобно усещане. А това, което изпитваше… то бе отвъд болката. И той го усещаше с всяка фибра на тялото си.

Следващите десет минути изминаха в непрекъснати конвулсии. Най-сетне Роджърс се изправи на седалката и видя, че ръцете му са изкривили волана на микробуса. Гърдите му се надигаха тежко, опитваше се да поеме някакъв контрол над себе си. А междувременно мислеше само за едно.

По-малко от месец!

Беше се случило след по-малко от месец. Годишните интервали бяха заменени от шестмесечни, а шестмесечните от месечни. Какво следваше? Седмични кризи? Или всекидневни?