Майкл Крайтон - Драконови зъби

Пристигна във Филаделфия на 8 октомври.

На гарата нае човек с празна зарзаватчийска каруца, който да превози сандъците до дома на Коуп на улица „Пайн“. Не беше далече и когато пристигна, установи, че Коуп притежава две еднакви триетажни каменни къщи — едната жилище, другата — частен музей и офис. Най-изненадващото беше, че Коуп живееше само на седем или осем пресечки от площад „Ритенхаус“, където майка му в момента се готвеше да го посрещне.

— Коя къща е жилището? — попита той каруцаря.

— Не знам, но мисля, че онзи човек ще ти каже — отговори каруцарят и посочи.

Беше самият Коуп, който тичаше надолу по стълбите.

— Джонсън!

— Професоре!

Коуп стисна ръката на Джонсън здраво и го прегърна.

— Ти си жив и…

Видя товара на каруцата.

— Възможно ли е?!

Джонсън кимна.

— Не беше невъзможно може би е най-добрият отговор.

Сандъците бяха откарани до музейната част от имота на Коуп. Мисис Коуп донесе лимонада и сладки и седнаха — охкаха при разказа му, суетяха се за външния му вид, възклицаваха заради сандъците с кости.

— Искам секретарката ми да запише целия разказ за приключението ти — каза Коуп. — Трябва да сме в състояние да докажем, че костите, които изкопахме в Монтана, сега са във Филаделфия.

— Някои може да са се счупили от друсането по каруците и влака — каза Джонсън. — Може да има и някоя и друга дупка от куршум, но общо взето са цели.

— Зъбите от бронтозавър? — попита Коуп, трепереше от вълнение. — Опази ли зъбите? Може да не говори добре за мен, обаче се тревожа за тях още от деня, когато реших, че са те убили.

— Ето в този сандък, професоре — каза Джонсън, след като намери отбелязания с X.

Коуп го отвори веднага, вдигна зъбите един по един, оглежда ги дълго, като хипнотизиран. Подреди ги в редица, както беше направил преди толкова много седмици там, на скалата, близо две хиляди мили на запад.

— Удивително! — каза той. — Просто удивително. Марш ще трябва доста да се потруди, за да извади нещо такова.

— Едуард? — каза мисис Коуп. — Не е ли по-добре да изпратим мистър Джонсън у дома, при семейството му?

— Да, разбира се — съгласи се Коуп. — Сигурно горят от нетърпение да те видят.

Баща му го прегърна топло.

— Благодаря на бога, че се върна, синко.

Майка му стоеше в горния край на стълбата и плачеше. После каза:

— Тази брада те прави страшно грозен, Уилям! Отърви се от нея веднага.

— Какво е станало с устната ти? — попита баща му. — Раниха ли те?

— Индианци — отговори Джонсън.

— Прилича ми на следа от зъби — обади се брат му, Едуард.

— Така си е — каза Джонсън. — Един индианец се покатери на каруцата и ме ухапа. Искаше да види какъв съм на вкус.

— Ухапал те е по устната? Да не е опитвал да те целуне?

— Те са диваци — каза Джонсън. — И са непредвидими.

— Целунат от индианец! — възкликна Едуард и плесна с ръце. — Целунат от индианец!

Джонсън нави крачола си и показа на всички белега от стрелата, пронизала крака му. Показа им и върха й. Предпочете да не споделя с тях всички подробности и не спомена за Емил и Уилямс или Миранда Лепъм, или както беше истинското й име. Разказа им обаче как е погребал Жабата и Малкия вятър.

Едуард се разплака и изтича горе в стаята си.

— Радваме се, че се върна, сине — каза баща му и изведнъж изглеждаше много по-стар.

Есенният семестър вече беше започнал, но деканът на Йейлския колеж му позволи да се запише въпреки закъснението. Джонсън реши да се наслади на драматичния ефект да се появи в трапезарията с дрехите си от Запада и с револвера.

Всички притихнаха. После някой извика:

— Ей, това е Джонсън! Уили Джонсън!

Джонсън отиде до масата на Марлин, който се хранеше с приятели.

— Струва ми се, че ми дължиш пари — каза Джонсън възможно най-заплашително.

— Колко шарено си се докарал — каза Марлин и се засмя. — Трябва да ме запознаеш с шивача си, Уилям!

Джонсън не каза нищо.

— Да приема ли, че си преживял много приключения на запад и си участвал в истински престрелки? — попита Марлин високо, за да го чуят всички.

— Да — отговори Джонсън. — Това е истината.

Подигравателната усмивка на Марлин помръкна, защото не беше сигурен какво иска да каже Джонсън.

— Мисля, че ми дължиш пари — повтори Джонсън.

— Скъпи приятелю, не ти дължа абсолютно нищо! Ако си спомняш, каза, че заминаваш с професор Марш, но всички знаят, че не си бил с него дълго, защото те е изгонил като мошеник и лъжец.