Майкл Крайтон: Драконови зъби

На една стара снимка Уилям Джонсън изглежда хубав млад мъж с леко кривнати устни и наивна усмивка. Поза на заучено безразличие. Облегнат е на готическа сграда. Висок е, но ръстът му, изглежда, няма нищо общо с начина, по който показва себе си. На снимката има дата: „Ню Хейвън, 1875“, и явно е била направена, след като е напуснал дома си, да учи в Йейлския колеж.

На една по-късна снимка, отбелязана като „Шайен, Уайоминг, 1876 г.“, Джонсън изглежда съвсем различен. Има големи мустаци. Тялото му е по-мускулесто и наедряло. Челюстите са стиснати. Стои уверено, с изпънати рамене и леко разкрачен — затънал е до глезените в кал. Ясно се вижда характерният белег на горната му устна, за който в по-късни години твърди, че бил резултат от нападение на индианци.

Следващата история разкрива какво се е случило между двете снимки.

За дневниците и тетрадките на Уилям Джонсън съм задължен на наследството на У. Дж. Т. Джонсън и особено на неговата роднина, Емили Силиман, която ми позволи да цитирам свободно от непубликувания материал. (Голяма част от фактологическото съдържание на записките на Джонсън се появява в печатен вид през 1890 г., по време на ожесточените битки между Коуп и Марш, в които най-накрая се намесва и правителството на Съединените щати. Самият текст обаче, дори извадки от него, не са публикувани досега.)

Уилям Джейсън Тертълиъс Джонсън, първороден син на корабостроителя от Филаделфия Сайлъс Джонсън, влиза в колежа Йейл през есента на 1875 г. Според директора на училището му в Ексетър Джонсън е „надарен, привлекателен, атлетичен и способен“. Директорът обаче добавя и че Джонсън е „своенравен, ленив и много разглезен, със забележимо безразличие към всяка мотивация извън собствените му удоволствия. Ако не открие цел в живота си, рискува нелицеприятно затъване леност и порок“.

Тези думи биха могли да се използват по адрес на хиляди млади мъже в Америка от края на деветнайсети век — млади мъже с напористи и строги бащи, големи пари и липса на конкретен начин да убиват времето.

Уилям Джонсън сбъдва предсказанието на директора на училището през първата си година в Йейл. През ноември го слагат на пробация за хазарт, после отново, през февруари, за инцидент с употреба на много алкохол и счупване на витрина на търговец от Ню Хейвън. Сайлъс Джонсън плаща сметката. Въпреки това безразсъдно поведение Джонсън остава учтив, дори стеснителен с момичетата на негова възраст, защото все още не е имал никакъв късмет с тях. На свой ред те имат всички основания да търсят вниманието му въпреки строгото си възпитание. Във всякакви други отношения обаче той си остава неразкаян.

Рано същата пролет един неделен следобед Джонсън разбива яхтата на съквартиранта си, като засяда в плитчините в протока на Лонг Айланд. Яхтата потъва за минути. Джонсън е спасен от минаващ наблизо траулер. При въпроса какво се е случило той признава пред стъписаните рибари, че не умеел да управлява яхта, защото било „толкова невероятно отегчително да се научиш. А и бездруго изглеждаше достатъчно лесно“. Запитан ребром от съквартиранта си, Джонсън признава, че не е поискал позволение да използва яхтата, защото „беше ужасно досадно да те търся“.

Когато му представят сметката за потопената яхта, бащата на Джонсън се оплаква пред приятелите си, че „цената на образованието за млади господа в Йейл напоследък е станала разораващо висока“. Баща му е сериозният син на шотландски емигрант и полага доста усилия, за да скрие ексцесиите на потомъка си. В писмата си отново и отново настоява Уилям да открие някаква цел в живота си. Уилям обаче изглежда доволен от разюзданата си фриволност, а когато обявява намерението си да прекара наближаващото лято в Европа, баща му отбелязва: „Тази перспектива ме изпълва с кошмарен финансов ужас“.

Поради това семейството му се изненадва, когато през лятото на 1876 г. Уилям Джонсън ненадейно решава да замине на Запад. Джонсън никога не е обяснявал публично защо е променил решението си. Близки до него в Йейл обаче знаят причината. Решил е да замине на Запад заради облог. Ето неговите собствени думи, записани в дневника, който е водил педантично:

„Всеки млад мъж вероятно има архисъперник в някакъв момент от живота си и през първата ми година в Йейл аз също имах такъв. Харолд Ханибал Марлин беше на моята възраст, осемнайсет. Беше представителен, атлетичен, възпитан, ужасно богат и беше от Ню Йорк, с което смяташе, че превъзхожда момчетата от Филаделфия във всяко отношение. Намирах го за непоносим. Това мнение той ми връщаше подобаващо.