Майкл Крайтон - Драконови зъби

— Млади човече, всички носят свое оборудване и правят каквото кажа, но не и ти. Ти си жалка картинка. — Окото се вторачи в него. — Върви си.

— Моля, сър, трябва да ме вземете.

— Ако искаше да дойдеш, трябваше да отговориш на обявата миналата седмица. Всички други го направиха. Миналата седмица имахме трийсет кандидати, от които да избираме. Сега сме избрали всички освен… дали по някаква случайност не си фотограф?

Джонсън видя шанса си и го сграбчи.

— Фотограф? Да, сър, наистина съм фотограф!

— Добре! Трябваше с това да започнеш. Влизай.

Вратата се отвори широко и Джонсън за първи път видя набитата, мощна, впечатляваща фигура на Отнийл Чарлз Марш, първия професор по палеонтология в Йейл — беше среден на ръст и изглежда, се радваше на чудесно здраве.

Марш го въведе в музея. Въздухът беше изпълнен с фин бял прах, слънчеви лъчи го пронизваха като в катедрала. В огромното подобно на пещера пространство Джонсън видя мъже с бели лабораторни престилки, наведени над големи парчета скали.

Отчупваха парченца вкаменели кости с малки длета. Работеха внимателно, забеляза той, после почистваха с малки четчици. В дъното сглобяваха гигантски скелет, конструкцията от кости се издигаше до тавана.

— Giganthopus marshiensis, най-голямото ми постижение — каза Марш и кимна към костите на звяра. — Засега, разбира се. Открита е през 74-та, в територия Уайоминг. Винаги мисля за нея като за момиче. Как се казваш?

— Уилям Джонсън, сър.

— С какво се занимава баща ти?

— Баща ми е в корабоплаването, сър. — Варовиковият прах се носеше във въздуха. Джонсън се закашля.

Марш го изгледа подозрително.

— Да не би да си болен, Джонсън?

— Не, сър. Чувствам се много добре.

— Няма да търпя болести около себе си.

— Здравето ми е отлично, сър.

Марш като че ли не остана убеден.

— На колко години си, Джонсън?

— На осемнайсет, сър.

— И от колко време си фотограф?

— Фотограф?… О… от дете, сър. Татко… баща ми снимаше и се научих от него, сър.

— И имаш ли свое собствено оборудване?

— Да… не, сър… но мога да го осигуря. От баща ми, сър.

— Нервен си, Джонсън. Защо така?

— Нямам търпение да тръгна с вас, сър.

— Така ли. — Марш се вторачи в него, сякаш самият Джонсън беше любопитен анатомичен екземпляр.

Джонсън се почувства неловко заради втренчения поглед на професора и опита да направи комплимент.

— Чувал съм много вълнуващи неща за вас, сър.

— Така ли? Какво си чул?

Джонсън се поколеба. В действителност беше чувал само, че Марш бил маниакален, дори налудничав, и дължал позицията си в колежа само на обсесивния си интерес към вкаменелости, и на вуйчо си, известния филантроп Джордж Пийбоди, осигурил финансирането за музея „Пийбоди“, за професурата на Марш и за ежегодните му експедиции на Запад.

— Само, че студентите смятат за привилегия и приключение да ви придружат, сър.

Марш замълча за момент. После каза:

— Не харесвам комплиментите и празните ласкателства. Не обичам да ме наричат „сър“. Можеш да се обръщаш към мен с „професоре“. Що се отнася до привилегиите и приключенията, предлагам дяволски тежка работа, при това много. Ще кажа едно обаче — всичките ми студенти са се върнали живи и здрави. Добре. Ти защо толкова много искаш да дойдеш?

— Лични причини, съ… професоре.

— Всички причини са лични, Джонсън. Питам какви са твоите.

— Ами, професоре, интересувам се от изучаването на фосилите.

— Интересуваш ли се? Казваш, че се интересуваш? Млади човече, тези фосили… — направи широк жест с ръка към помещението — тези фосили не искат интерес. Те искат страстна всеотдайност, религиозно преклонение и научно въображение, те искат разгорещени дискусии и спорове, но не могат да съществуват само с прост интерес. Не, не. Съжалявам. Наистина. Не.

Джонсън се изплаши, че е загубил възможността си с тази случайна забележка, но Марш отново промени изражението си, усмихна се и каза:

— Няма значение. Трябва ми фотограф, така че си добре дошъл да дойдеш с нас. — Протегна ръка и Джонсън я стисна. — Откъде си, Джонсън?

— От Филаделфия.

Името произведе необичаен ефект върху Марш. Той пусна ръката на Джонсън и отстъпи назад.

— Филаделфия! Ти… ти… ти си от Филаделфия?

— Да, сър. Има ли нещо нередно във Филаделфия?

— Не ме наричай „сър“! И баща ти се занимава с кораби?

— Да.

Лицето на Марш почервеня. Тялото му се разтрепери от гняв.

— И предполагам, че си квакер? Ммммм!? Квакер от Филаделфия?