Майкл Крайтон - Драконови зъби

Всеки посетил изложението виждаше тази странност, но малцина смятаха, че има някаква стойност. Джонсън беше от мнозинството, защото записа в дневника си: „Вече имаме телеграф, който дава връзка на всеки, който желае. Каква е допълнителната полза от комуникация с глас на големи разстояния е неясно. Може би в бъдеще някой ще поиска да чуе гласа на някой друг, който е далече, но едва ли ще има много кандидати. Аз лично смятам, че телефонът на мистър Бел е куриоз, който няма истинско приложение“.

Въпреки великолепните постройки и огромните тълпи не всичко в страната вървеше добре. Тази година трябваше да има избори и много се говореше за политика. Президентът Юлисис Грант беше открил Изложението, но дребният генерал вече не беше популярен. Управлението му беше белязано от скандали и корупция, а ексцесиите на финансовите спекуланти хвърлиха страната в една от най-тежките кризи в историята. Хиляди инвеститори на Уолстрийт фалираха. Западните фермери бяха съсипани от спада в цените, от студените зими и нашествията на скакалци. Индианските войни в териториите Монтана, Дакота и Уайоминг продължаваха да придават горчив вкус, поне за източната преса, а двете големи партии, демократите и републиканците, в кампаниите си обещаваха да се съсредоточат върху реформите.

За един млад човек обаче всичките тези новини — и добри, и лоши — бяха само вълнуващ фон в навечерието на голямото му приключение. „Изложението ми хареса — написа Джонсън, — обаче всъщност намирам всичко за отегчително цивилизовано. Погледът ми е отправен към бъдещето, към Големите равнини, към които ще се отправим. Ако нашите се съгласят да ме пуснат, разбира се“.

Семейство Джонсън живееше в една от красивите големи къщи на площад Ритенхаус във Филаделфия. Уилям не знаеше друг дом — пищна мебелировка, маниерна елегантност, прислуга зад всяка врата. Реши да каже на семейството си една сутрин на закуска.

В ретроспекция намираше реакцията на близките си абсолютно предсказуема.

— О, скъпи! Защо ти е да ходиш чак там!? — попита майка му, докато мажеше препечената си филийка с масло.

— Мисля, че е прекрасна идея — каза баща му. — Отлично!

— Но мислиш ли, че е умно, Уилям? — попита майка му. — Непрекъснато има проблеми с индианците, знаеш.

— Добре е да отиде, може би ще го скалпират — обади се по-малкият му брат, Едуард, който беше на четиринайсет. Той непрекъснато говореше такива неща и никой не му обръщаше внимание.

— Не разбирам какво те привлича в това — продължи майка му с тревожна нотка в гласа. — Защо искаш да отидеш? Няма никакъв смисъл. Защо вместо това не отидеш в Европа? Там е безопасно, ще се запознаеш с културата…

— Сигурен съм, че и тук ще е в безопасност — каза баща му. — Днес „Инкуайърър“ пише, че сиуксите са въстанали в Дакота. Изпращат генерал Къстър, за да се справи с тях лично. Няма да се бави дълго.

— Не ми се ще да те изядат — каза майка му.

— Да го скалпират, майко — поправи я Едуард. — Отрязват ти косата около темето, след като те убият, разбира се. Само дето понякога не си съвсем умрял и усещаш как ножът реже кожата ти чак до веждите…

— Не на закуска, Едуард.

— Ти си отвратителен, Едуард — каза сестра им, Илайза, която беше на десет. — Ще повърна от теб!

— Илайза!

— Ами така е, мамо. Той е отвратително същество.

— Къде точно ще бъдете с професор Марш, синко? — попита баща му.

— В Колорадо.

— Това не е ли близо до Дакота? — попита майка му.

— Не е много близо.

— Ох, майко, знаеш ли изобщо нещо? — обади се Едуард.

— Има ли индианци в Колорадо?

— Навсякъде има индианци, майко.

— Не питах теб, Едуард.

— Не мисля, че в Колорадо има враждебно настроени индианци — каза баща му. — Говорят, че мястото било хубаво. Сухо, не вали.

— Говорят, че било пустиня — поклати глава майка му. — И ужасно негостоприемно. В какъв хотел ще отседнете?

— Ще спим в палатки, най-вече.

— Чудесно — каза баща му. — Чист въздух и физически труд. Това дава живот.

— Ще спиш на земята при всичките онези змии, животни и насекоми? Това е ужасно — каза майка му.

— Лято сред природата, това е чудесно за млад човек — каза баща му. — В края на краищата болнавите хлапета в наши дни ги пращат на „палатково лечение“.

— Предполагам… — съгласи се майка му. — Уилям обаче не е болнав. Защо искаш да заминеш, Уилям?

— Мисля, че е крайно време да направя нещо със себе си — отговори Уилям, изненадан от собствената си откровеност.