Майкл Крайтон: Драконови зъби

С Марлин си съперничехме във всичко — в класната стая, на игрището, в студентските номера, които погаждахме нощем. Нямаше нещо, за което да не се състезаваме. Спорехме непрекъснато и винаги заемахме противоположни позиции.

Една вечер, докато се хранехме, той каза, че бъдещето на Америка било в развиващия се Запад.

Аз възразих, че не е така, че бъдещето на великата ни страна не може да зависи от онзи огромен пущинак, населен с диви племена.

Той отвърна, че не знам какво говоря, защото не съм ходил там. Това беше отворена рана — Марлин беше ходил на Запад, поне до Канзас Сити, където живееше брат му, и не пропускаше да изтъкне превъзходството си по този пункт.

И не бях успял да го неутрализирам.

— Не е кой знае какво да отидеш на Запад — казах му. — Всеки глупак го може.

— Но глупаците не са отишли… поне ти още си тук.

— Никога не съм имал желание да отида — отговорих аз.

— Ще ти кажа какво мисля — каза Ханибал Марлин и се огледа, за да види дали другите слушат.

— Мисля, че те е страх.

— Мен? Абсурдно.

— О, да, страх те е. Едно приятно пътуване до Европа ти приляга много повече.

— Европа? Европа е за старци и прашасали учени.

— Помни ми думата. Това лято ще обикаляш Европа, може би с чадърче за слънце.

— Дори и да отида, това не значи, че…

— А-ха! Видя ли? — Марлин се обърна към седящите на масата. — Страх го е. Страх го е!

Усмихна се покровителствено, иронично, заради което го намразих още повече, и не ми остави избор.

— Всъщност — отвърнах ледено, — вече съм решил да пътувам на Запад това лято.

Това го изненада и самодоволната му усмивка замръзна.

— О…?

— Да — добавих. — Заминавам с професор Марш. Всяко лято взема със себе си група студенти.

Във вестника миналата седмица имаше обява. Спомнях си я бегло.

— Какво? Със стария дебелак Марш? Професора по кокалите?

— Точно така.

— Заминаваш с Марш!? Условията за групата му са спартански, а и разправят, че кара момчетата да работят до изнемога, безмилостно. Не мисля, че си по тази част. — Присви очи. — Кога заминаваш?

— Още не ни е казал датата.

Марлин се усмихна.

— Не си се доближавал до професор Марш и няма да заминеш с него.

— Ще замина.

— Няма.

— Казвам ти, вече е решено.

Марлин се усмихна снизходително.

— Имам едни хиляда долара, които казват, че няма да заминеш.

Губеше вниманието на масата, но с това си го върна веднага. През 1876-а хиляда долара бяха много пари дори и за богатите момчета.

— Хиляда долара казват, че няма да заминеш на запад с Марш това лято — повтори Марлин.

— Сър, току-що сключихме облог — казах аз. И в този момент си дадох сметка, че без да имам вина, ще прекарам цялото лято в някаква противна и гореща пустиня, в компанията на известен луд, за да копая стари кокали".

Професор Марш имаше кабинет в музея „Пийбоди“, в кампуса на Йейл. Джонсън спря пред тежка зелена врата с табела с бели букви, на която пишеше „Проф. О. Ч. Марш. Посещения само с писмено съгласие“.

Почука. Не последва отговор и той почука пак.

— Махай се.

Джонсън почука трети път.

В средата на вратата се отвори малко капаче, показа се око и примижа.

— Какво има?

— Искам да видя професор Марш.

— А той дали иска да те види? — натърти окото. — Съмнявам се.

— Идвам заради обявата. — Джонсън вдигна вестника с обявата от миналата седмица.

— Съжалявам. Твърде късно. Местата са заети. — Капачето се затръшна.

Джонсън не беше свикнал да му отказват каквото и да било, особено глупаво пътуване, което самият той не искаше. Ритна вратата ядосано. Вторачи се в минаващите по авеню „Уитни“ файтони. Обаче първо гордостта, после хилядата долара го накараха да се овладее и да почука учтиво още веднъж.

— Много съжалявам, професор Марш, но наистина трябва да дойда с вас.

— Млади момко, единственото място, на което трябва да отидеш, е някъде другаде. Върви си.

— Моля, професор Марш. Приемете ме да дойда с експедицията ви.

Мисълта за унижението му пред Марлин беше ужасна.

Гласът му трепереше, очите му се напълниха със сълзи.

— Моля, изслушайте ме, сър. Ще направя каквото кажете, ще донеса мое оборудване.

Капачето се вдигна пак.