Майкл Крайтон: Драконови зъби

— Не, всъщност съм методист.

— Това не е ли много близо до квакер?

— Не мисля.

— Но живееш в същия град като него.

— Като кого, професоре?

Марш млъкна, загледа се намръщено в пода, после настроението му отново рязко се промени и той се раздвижи пъргаво. Беше изненадващо гъвкав и атлетичен.

— Все едно — каза и пак се усмихна. — Не се карам с никой жител на Града на братската любов, каквото и да говорят. Предполагам, че се чудиш къде ще замине моята експедиция това лято, за да търси фосили?

Точно този въпрос не беше минавал през ума на Джонсън, но за да покаже нужния интерес, той отговори:

— Чудя се, да.

— Знам, че се чудиш. Няма как иначе. Е, това е тайна — каза Марш, наведе се към Джонсън и изсъска:

— Разбираш ли ме? Тайна. И ще си остане тайна, известна само на мен, докато не се качим на влака и не потеглим на запад. Е ли това напълно ясно?

Джонсън отстъпи под натиска на думите.

— Да, професоре.

— Добре. Ако семейството ти иска да знае къде заминаваш, ще кажеш Колорадо. Не е вярно, защото тази година няма да сме в Колорадо, но няма значение, защото бездруго няма да имат връзка с теб, а Колорадо е приятно място да прекараш лятото. Ясно?

— Да, професоре.

— Добре. Ето какво. Заминаваме на четиринайсети юни от гара Гранд Централ в Ню Йорк. Няма да се върнем преди първи септември, на същата гара. Обади се на секретаря на музея утре и той ще ти каже какви провизии трябва да осигуриш — заедно, в твоя случай, с фотографското оборудване. Ще са ти нужни материали за сто снимки. Въпроси?

— Не, сър… не, професоре.

— Тогава ще се видим на перона на четиринайсети юни, мистър Джонсън.

Стиснаха си ръцете. Дланта на Марш беше влажна и студена.

— Благодаря, професоре. — Джонсън се обърна и тръгна към вратата.

— Ах, ах, ах… Къде тръгна?

— Да изляза.

— Сам?

— Мога да намеря изхода…

— Никой, Джонсън, няма право да се движи без придружител в тези помещения. Не съм глупак, знам, че е пълно с шпиони, които умират да погледнат последните чернови на статиите ми или последните кости, появили се от скалите. Асистентът ми, мистър Гал, ще те изпрати.

Щом чу името си, един слаб сбръчкан мъж с лабораторна престилка остави длетото си и съпроводи Джонсън до изхода.

— Винаги ли е такъв? — прошепна Джонсън.

— Днес е чудесен ден, нали? — каза Гал и се усмихна. — Приятен ден, сър.

И Уилям Джонсън излезе на улицата.

Повече от всичко Джонсън искаше да се измъкне от условията на облога и предстоящата експедиция. Марш очевидно беше луд от първи порядък, а освен това и потенциално опасен. Така че Джонсън реши да седне отново на масата за хранене с Марлин и някак си да се измъкне от облога.

Но същата вечер научи, че облогът е станал баснословно известен. Сега всички в колежа говореха за него, по време на вечерята при него идваха хора, за да говорят за това, да пускат дребни забележки или да се шегуват. Измъкването вече беше немислимо.

Осъзна, че е обречен.

На следващия ден отиде в ателието на мистър Карлтън Луис, местен фотограф, който му предложи двайсет урока в занаята си срещу възмутителната сума от петдесет долара. Мистър Луис се забавляваше с новия си ученик — фотографията не беше работа за богаташи, а по-скоро временно занимание за хора, които нямат достатъчно капитал, за да се заемат с някакво по-престижно занимание. Дори Матю Брейди, най-известният фотограф на деня, хроникьорът на Гражданската война, мъжът, който фотографираше държавници и президенти, никога не бе третиран от моделите, които му позираха, като нещо различно от слуга.

Джонсън обаче беше упорит и за няколко седмици усвои уменията, нужни за прилагането на този метод на регистриране на действителността, внесен от Франция четирийсет години преди това от телеграфиста Самюъл Морз.

Процесът по онова време беше фотографската техника, наречена „мокра плака“ — в затъмнена стая или палатка се смесват химикалите и така получената лепкава светлочувствителна емулсия се нанася върху стъклена плака. Тази мокра плака след това бързо се отнася до камерата, преди да е изсъхнала. Нужни са сериозни умения, за да приготвиш стъкло с равномерно нанесена емулсия, а после да експонираш снимката, преди материалът да изсъхне. Появилите се по-късно по-нови процеси са лесни в сравнение с това.

Джонсън се учеше трудно. Не беше в състояние да усвоява стъпките достатъчно бързо, с лесния ритъм на своя учител — в началото емулсиите му ставаха или прекалено дебели, или прекалено тънки, или твърде мокри, или твърде сухи. Плаките му имаха мехури или емулсията капеше, заради което снимките му изглеждаха аматьорски.