Майкл Крайтон - Драконови зъби

Към пет следобед всичко беше готово. Всички фосили на Джонсън бяха надлежно увити в зебло, както бяха в сандъците, и скрити в конюшнята под купчина конски фъшкии. Там скри и лопатата. Скоро след това дойдоха Ърп и Марш. Марш се ухили на Джонсън.

— Очаквам това да е последната ни среща, мистър Джонсън.

— Надявам се — каза Джонсън толкова искрено, колкото Марш не би могъл да си представи.

Започнаха разделянето. Марш искаше да отворят и десетте сандъка и да огледа фосилите, преди да ги разделят наполовина, но Джонсън упорито отказваше.

Трябваше да разделят костите между него и Ърп и това трябваше да стане на случаен принцип. Марш замърмори недоволно, но се съгласи.

Някъде към средата на процеса Марш каза:

— Мисля, че е по-добре да погледна какво има в някой от тези сандъци, за да съм удовлетворен.

— Не възразявам — каза Ърп и погледна право към Джонсън.

— Аз обаче имам много възражения — каза Джонсън.

— О! И какви са те? — попита Марш.

— Бързам — отговори Джонсън. — Освен това…

— Освен това?

— Трябва да се свържеш с баща си — подсказа му Емили бързо.

— Да, баща ми — каза Джонсън. — Колко ти предложи професор Марш за твоя дял от камъните, Уайът?

— Двеста долара — отговори Уайът.

— Двеста долара!? Възмутително!

— Ти нямаш и толкова, струва ми се — каза Марш.

— Виж, Уайът — каза Джонсън. — Тук, в Ларами, има телеграф. Мога да се свържа с баща ми да ми изпрати пари и утре по това време ще мога да ти дам петстотин долара за твоя дял.

Лицето на Марш потъмня.

— Мистър Ърп, имаме договорка.

— Така е — каза Ърп. — Но ми харесва как звучат петстотин долара.

— Ще ти дам шестстотин — каза Марш. — Сега.

— Седемстотин и петдесет — каза Джонсън. — Утре.

Марш поклати глава.

— Мистър Ърп, мислех, че имаме сделка.

— Удивително е — каза Ърп — как нещата на този свят непрекъснато се променят.

— Обаче дори не си сигурен, че този млад човек може да дойде утре с парите.

— Подозирам, че може.

— Осемстотин — каза Джонсън.

Половин час след това Марш обяви, че е доволен да вземе дяла от костите на Уайът Ърп веднага и без да ги проверява срещу хиляда долара в брой.

— Искам обаче този сандък — каза изведнъж, когато зърна малкия X, надраскан отстрани. — Това означава нещо.

— Не! — извика Джонсън.

Марш извади револвера си.

— Изглежда, в този сандък има нещо, което е особено ценно. И ако смяташ, че животът ти също е особено ценен, което аз не смятам, Джонсън, предлагам да ме оставиш да взема този сандък без повече разговори.

Марш изчака да натоварят сандъците на каруца и с Джо Бенедикт потеглиха на север, към Дедуд, за да вземат останалите кости.

— Какви ги говори той? Какви останали кости? — попита Джонсън, когато каруцата се скри от очите им.

— Казах му, че сме оставили още петстотин килограма в Дедуд, скрити в китайския квартал, и че ти не искаш той да знае за тях — отговори Ърп.

— По-добре да се размърдаме — каза Джонсън. — Няма да стигне далече, преди да отвори някой сандък и да види, че е купил безполезни камънаци. И ще се върне бесен.

— Готов съм да тръгвам — каза Уайът Ърп, докато броеше парите. — Чувствам се много удовлетворен от резултата от пътуването.

— Има един проблем, разбира се.

— Трябват ти сандъци, за да замениш тези, които продаде — каза Ърп.

— Обзалагам се, че военният гарнизон има сандъци, предвид нуждите им от провизии.

След час разполагаха с десет сандъка, повече или по-малко с размерите на онези, които бе взел Марш. Джонсън изрови костите изпод фъшкиите и ги сложи в сандъците внимателно, но и бързо. Сандъкът, в който бяха драконовите зъби, отново беше отбелязан с X, което му се стори повече от добре.

След минути потеглиха за Шайен.

Ърп седеше на капрата с Малкия. Вътре мис Емили се вторачи в Джонсън.

— Е?

— Какво, „е“?

— Мисля, че проявих голямо търпение.

— Помислих си, че може да си момиче на Уайът — каза той.

— Момиче на Уайът? Откъде ти хрумна това нещо?

— Помислих си го.

— Уайът Ърп е мошеник и скитник. Този човек живее заради риска, хазарта, престрелките и други подобни глупави неща.

— А аз?

— Ти си различен — каза тя. — Ти си смел, но също и изискан. Обзалагам се, че и се целуваш изискано.

Тя чакаше.

„Получих — написа по-късно Джонсън в дневника си — един пряк урок, а именно колко неразумно е да се целуваш в друсащ се дилижанс. Устната ми се оказа прехапана и потече кръв, което затрудни, но не прекрати по-нататъшните проучвания от този род“.