Майкл Крайтон - Драконови зъби

И добави:

„Надявам се да не е разбрала, че дотогава не бях целувал момиче по страстния френски начин, който като че ли й харесваше. Освен онзи път, с Лусиен. За Емили обаче ще кажа следното: и да е разбрала, не ми каза нищо, за което, както и за другите преживявания, които имах с нея в Шайен, съм й вечно благодарен“.

В невъобразимия разкош на хотелска стая в хотел „Интер-Оушън“ (която преди му се бе сторила пълна с хлебарки дупка) Джонсън прекара няколко дни почивка, с Емили. Преди това обаче, още с пристигането си, се увери, че хотелът разполага с хранилище със стоманени стени, с нова ключалка, с комбинация, разработена за банките срещу кандидатите за банкови обирджии. Пиколата внесоха там сандъците, а той им плати щедро, за да са доволни и да не говорят за сандъците с колегите си.

Първия ден взе четири вани, защото след всяка следваща имаше чувството, че тялото му все още е мръсно. Сякаш прахолякът на прериите никога нямаше да се махне от кожата му.

Отиде при бръснаря, който подстрига косата и брадата му. Беше стряскащо да седи на стола и да вижда в огледалото как се преобразява лицето му.

Не можеше да свикне с това — чертите му се струваха непознати. Гледаше лице на друг човек — по-слабо, по-закоравяло, с по-решително изражение. И белега на горната си устна — доста го харесваше, харесваше го и Емили. Бръснарят отстъпи назад, с ножица в едната ръка и гребен в другата.

— Как ви се струва, сър? — Подобно на всички други в Шайен, бръснарят се отнасяше към Джонсън с респект. Не защото беше богат — никой в града не знаеше, че е богат, — а по-скоро заради нещо в поведението му, в маниерите му. Без да иска да е така, приличаше на човек, който е готов да застреля друг човек — защото вече го бе правил.

— Сър? Харесва ли ви? — попита бръснарят пак.

Джонсън не знаеше дали му харесва. Все пак накрая каза:

— Харесва ми, добре е.

Заведе Емили на вечеря в най-хубавия ресторант в града. Поръчаха си стриди от Калифорния, вино от Франция и poulet a l’estragon [2] Пиле с естрагон (фр.) — Б. пр. . Тя познаваше името на виното, забеляза Джонсън.

След вечеря се разхождаха ръка за ръка по улиците на града.

Спомняше си колко опасен му се бе сторил Шайен преди. Сега приличаше на сънлива железопътна гара в пущинаците, пълна със самохвалковци и комарджии, които си придават важност. Дори най-закоравелите на вид минувачи отстъпваха настрани, когато минаваше.

— Виждат, че носиш револвер — отбеляза Емили — и знаеш как да го използваш.

Доволен, Джонсън заведе Емили в хотела рано, и после в леглото.

Останаха в леглото почти целия следващ ден. Той се чувстваше чудесно, също и тя.

— Къде ще отидеш сега? — попита го тя на третия ден.

— Ще се върна във Филаделфия — отговори той.

— Никога не съм била във Филаделфия — каза тя.

— Ще ти хареса — увери я той с усмивка.

Емили също се усмихна, щастливо.

— Наистина ли искаш да дойда?

— Разбира се.

— Наистина?

— Не бъди глупава — каза той.

Започна обаче да долавя, че тя винаги е на крачка пред него.

Като че ли познаваше хотела по-добре, отколкото му се струваше нормално, и разговаряше с мъжете на рецепцията и келнерите в трапезарията с лекота и свръхфамилиарност. Някои като че ли дори я познаваха. И когато с Емили се шляеха по улиците и зяпаха витрините, тя като че ли разпознаваше модата от Източното крайбрежие веднага.

— Мисля, че това е много красиво.

— Струва ми се, че тук не е на мястото си, не че съм специалист.

— Е, момичетата от Запада също искат да знаят каква е модата.

По-късно щеше да има повод отново да се замисли над това изречение.

Няколко крачки по-нататък по дървената променада Емили попита:

— Що за човек е майка ти?

Джонсън не беше мислил за майка си от много време. Самата мисъл за нея го накара да се сепне.

— Защо питаш?

— Питах се какво ли ще е ако се запозная с нея.

— Какво имаш предвид?

— Дали ще ме хареса.

— А… разбира се.

— Мислиш ли, че ще ме хареса, Бил?

— О, ще те хареса, несъмнено — отговори Джонсън.

— Не изглеждаш убеден — нацупи се тя мило.

— Не бъди глупава — каза й той и стисна лакътя й.

— Да се връщаме в хотела — каза тя и бързо облиза ухото му.

— Престани, Емили!

— Какво има? Мислех, че ти харесва.

— Харесва ми, но не тук. Не на публично място.

— Защо? Никой не ни гледа.

— Знам, но не е прилично.

— Какво значение има? — Тя се намръщи. — Ако никой не гледа, какво значение може да има?