Майкл Крайтон - Драконови зъби

Помощник-шерифът прочете телеграмата бавно, като движеше устни. Накрая вдигна очи.

— Пинки?

— Просто я изпрати — каза Джонсън.

— Пинки?

— Така ме наричаха като малък.

Помощникът поклати глава, но изпрати телеграмата.

— Вижте сега, мистър Джонсън — каза шерифът след няколко часа. — Получи се неволна грешка. Изпълнявах задълженията си.

— Получил си телеграмата? — попита Джонсън.

— Получих три телеграми — отговори шерифът. — Една от баща ти, втора от сенатор Камерън от Пенсилвания и една от мистър Хейдън от Геоложки проучвания, Вашингтон. Като гледам, може да дойдат и още. Казвам ти, грешката беше неволна.

— Всичко е наред — каза Джонсън.

— Без лоши чувства?

Джонсън обаче мислеше за друго.

— Къде ми е револверът?

Завари Емили във фоайето на хотел „Интер-Оушън“. Пиеше вино.

— Къде са сандъците ми?

— Нямам какво да ти кажа.

— Какво направи със сандъците ми, Емили?

— Нищо. — Тя поклати глава. — Това са само стари кокали. Никой не ги иска.

Облекчен, Джонсън се отпусна на стола до нея.

— Не виждам защо са толкова важни за теб — каза тя.

— Важни са, и толкова.

— Добре, надявам се да имаш пари, защото хотелът си иска сметката, а усмивката ми пред човека на рецепцията започва да изтънява.

— Имам пари. Баща ми ми изпрати. — Тя обаче не го слушаше, а гледаше покрай него, към другия край на фоайето. Очите й се оживиха: — Колие!

Джонсън се обърна и погледна. Зад него намръщен здравеняк се регистрираше на рецепцията. Мъжът погледна към тях. Изражението му беше тъжно като на басет.

— Миранда? Миранда Лепъм?

Джонсън се намръщи.

— Миранда?

Емили стана, усмихната до ушите.

— Колие Хънтингтън, какво правиш в Шайен?

— Боже мой, Миранда Лепъм!

— Миранда? Лепъм? — повтори Джонсън, не само объркан от новото име на Емили, но и заради внезапното прозрение, че може изобщо да не е бил наясно коя е тя в действителност. И защо го беше лъгала?

Здравенякът прегърна Емили сърдечно и продължително.

— Боже, Миранда! Изглеждаш чудесно, просто чудесно!

— Радвам се да те видя, Колие.

— Виж се само! — каза той, отстъпи назад и се усмихна. — Не си се променила никак, Миранда. И мога да ти кажа, че ми липсваше, Миранда.

— И ти ми липсваше, Колие.

Мъжът се обърна към Джонсън.

— Тази красива млада дама е най-добрият лобист на железниците, който някога се е появявал във Вашингтон.

Джонсън не каза нищо. Още се мъчеше да сглоби картината. Колие Хънтингтън, Вашингтон, железници… Боже! Колие Хънтингтън!

Един от четиримата големи на „Сентръл Пасифик“ в Калифорния.

Колие Хънтингтън, безскрупулният сеяч на корупция, който всяка година пътуваше до Вашингтон с куфар пари за конгресмените, мъжът, когото описваха като „скрупольозно нечестен“.

— Липсваш на всички, Миранда — продължи Хънтингтън. — Питат за теб. Боб Артър…

— Милият сенатор Артър!

— И Джак Кърнс…

— Комисар Кърнс, какъв мил човек…

— И даже генералът…

— Генералът? Още пита за мен?

— Да, пита — каза Хънтингтън тъжно и поклати глава. — Защо не се върнеш, Миранда? Вашингтон винаги е бил първата ти любов!

— Добре — каза тя изведнъж. — Убеди ме.

Хънтингтън кимна към Джонсън и й каза:

— Няма ли да ме представиш на кавалера си?

— Той е никой — каза Миранда Лепъм и поклати глава, така че къдриците й се люшнаха красиво. Улови Хънтингтън за ръка.

— Хайде, Колие, ще хапнем нещо вкусно, а ти ще ми разкажеш новините от Вашингтон. И има толкова неща за вършене… ще трябва да ми намериш къща, разбира се, после ще трябва да се настаня…

Отдалечиха се, уловени за ръце, към трапезарията.

Джонсън гледаше стъписано след тях.

В осем на следващата сутрин, с усещането, че е преживял десетилетие само за няколко месеца, Джонсън се качи на влака на „Юнион Пасифик“ на изток, след като се погрижи да натоварят десетте сандъка в раздрънкания вагон за багаж. Монотонността на пътуването се оказа невероятно приятна и той забеляза колко повече зеленина има по тези места. Наближаването на есента се забелязваше по горните листа на дъбове, кленове и ябълки. На всяка гара слизаше и си купуваше местния вестник; и забелязваше как гледната точка на Изтока за индианската война постепенно се промъква в редакционните статии. Имаше и много други теми, разбира се.

Сутринта на четвъртия ден, в Питсбърг, телеграфира на Коуп, за да му каже, че е оцелял и би искал да отиде при него да поговорят. Не спомена нищо за сандъците с кости. След това телеграфира на родителите си и ги попита дали могат да предвидят още един човек за вечеря този ден.